(публикувано за пръв път в "Пламък 13" (приложение към сп. "Пламък"), юли 2018 г.)
Кучетата ме
подгониха и подирих прибежище, започнах да хлопам по вратите, търчейки из
града, започнах да крещя, знаех, че другите са там, наблизо, вътре. Ала по
начина, по който знаех, че са близо, чувствах, че не са...
Кучето, което бе отляво, на
име Синистър, бе по-бързо от другото, скочи върху ми преди да успея да се
обърна.
***
Усмихна ми се. Тя винаги
ми се усмихваше. „Как си?”
„Като куче с гердан. Ти?”
Тя прихна:
„И аз добре.”
Усмихнах ѝ се и аз на
свой ред, но без да кажа нищо повече. Не казах нищо, въпреки, че тя очакваше
разговорът да продължи, и продължаваше да се усмихва. Обърнах се и тръгнах към
мястото си, което беше в другата част.
Исках да кажа, че се
чувствам „като куче в геран”, но това така или иначе нямаше значение. За мен
дори, камо ли за нея. Реших, че няма нужда да знае истината. Затова ѝ поднесох
нещо, което само звуково да я наподобява. И добре, че така сторих, понеже иначе
щеше да се престори, че иска да разбере защо, а моят отговор щеше да повлече
още въпроси, на които не исках да отговарям. Но, за да отговоря все пак, щях да
кажа нещо остроумно, но невярно, което щеше да ме накара да изглеждам като
глупак – не в нейните очи, нея щях да съумея да заблудя може би, а в своите. А
още по-лошо, можеше и да ме попита с искрен интерес, без да се преструва.
Тогава щеше наистина да ми се прииска да отговоря, но пък още повече нямаше да
мога.
***
Отидох в любимото си
кафене. Не харесвам, че не слагат течен – или какъвто и да е – сапун в
тоалетните, та ми се налага да си нося мокри кърпи, когато планирам да отида
там, не харесвам и други неща, но това, че не харесвам доста неща, ми харесва
по своему, помага ми да се съсреточа върху нещата, които ми харесват, допринася
за това да мога да го нарека любимо. Проблем щеше да бъде – и то огромен – ако
мястото бе съвършено, тогава въображението ми щеше да се впие в него като бълха
в бедрото на горски пътник или кърлеж в ухото на селска котка, диво прасе и
прочие ненапудрена с пудра против бълхи и кърлежи полудомашна или дива твар, и
да изцеди от него и поеме в себе си всяка капка несъвършенство в рамките на
хранителния си периметър. Да, в съвършенството има много несъвършенство, както
има много съвършенство в несъвършенството. Седнах и поръчах бутилка бира. Не
обичам бира особено, но това нямаше значение, не бях отишъл там, за да пия
нещо, което ми е приятно. Отидох там, за да съзерцавам, това е, което обичам,
правя го от малък. В съзерцанието обектът, от който тръгваш, е само средство за
постигане на целта, път към нея. Още на следващата стъпка следва отделянето от
този обект. Характеристиките на този обект обаче биха могли да са в помощ на
съзерцателя именно тук. Когато пиеш или ядеш нещо умерено неприятно, то те
изтласква от себе си в посоката, която искаш. Хм, може би не точно в тази
посока, но във всеки случай, изтласква те „навън”, създава посока, а от
посоката движение, и вече от теб зависи къде ще го оставиш/накараш да те отведе.
Когато правиш нещо, което ти е умерено неприятно, се контролираш по-добре,
отколкото когато изпитваш удоволствие.
Край заведението мина
куче, мъжко. Куцаше с левия си крак, може би бе гонило кола. Не им е лесно на
кучетата в епохата на автомобилостроенето, помислих си, и те страдат от
технологиите като хората. В условията на липса на технологичен прогрес и
двигатели с вътрешно горене, ако си куче, би накуцвал само ако се препънеш в
бордюр или камък, докато гониш някоя подла котешка твар, ако стъпиш накриво в
дупка, загледан в недоопрано пране, простряно на телена ограда, ако те подритне
някой млад пройдоха от невинна злоба, или ако дете те замери с камък поради
карма невежество.
Жалко, че мехурчетата са
винаги кръгли, потискат въображението, то някак си се плъзга по кръглата им
форма, няма достатъчно сцепление, не може да зачене образ. Ако бяха като
облачетата – може би трябва да мина на ментомастика, нея също достатъчно не
обичам, за да мога да се съсредоточавам – в тях щях да мога да виждам какво ли
не, дори малки зверчета. Аксолотли или кученца, примерно. Неволно се загледах в
мехурчетата в чашата, но очаквано не съзрях нито едно аксолотло- или кучеобразно
мехурче. Казах си: „Колко интересно би се получило, ако напиша книга от хиляда
страници, в която описвам мислите, които могат да минат през главата на
определен човек, докато гледа тази чаша, или подобна на нея, в течение само на
една минута, особено ако същият не обича да пие бира, но пък обича да гледа
мехурчетата ѝ... Да, би се получила чудесна книга. И неоценена, както се полага
на такава. Каква глупост, щяха да си кажат хората, когато/ако започнат да я
четат - толкова ми се иска да можех да видя физиономиите им точно в момента,
когато разберат, че книгата е за това и само за това в протежение на хиляда
страници - и нямаше да я дочетат. А в нея щеше да има много умни неща, мъдри
дори, много повече от тези в книгите за приятелството, любовта и прочие, със
сигурност повече отколкото в който и да е бест-селър или пейдж-търнър. Проблемът
щеше да е, че тези умни неща щяха да бъдат облечени в безсмислици. Затова не
пиша – защото знам, че ако пиша, никой няма да ме чете, но преди това никой
няма и да ме издаде. Издателите ще ме мислят за чалнат човек, пишещ глупости, а
те обичат такива хора само ако вярват, че могат да спечелят пари от тях.
Повечето от издателите имат читателите си за глупаци, убеден съм, не мога по
друг начин да си обясня, че толкова държат да им предлагат смислени неща. Да,
ако напишех такава книга, издателите щяха да ме подритват като помияр.
„Вие считате ли, че
хората са животни?” – не се стърпях и попитах една седнала до мен девойка. Тя
се облещи. Очите ѝ питаха: Вие нормален ли сте? Прелистваше книга, надявах се
на повече. Поне да ме замери с нея. „А Вие?” – попитах младежа вдясно от мен.
„Не, хората са хора, те
са много повече от животните... Но зависи, при Вас може и да не е така. Вие за
животно ли се имате?”
„Да.”
„Ако така се
самоопределяте, сигурно имате право. Аз обаче не съм животно, храня се като
човек – само с растителна храна, обичам изкуство, трудя се, чета книги, вярвам
в благородството и любовта.” Казвайки последното, младежът погледна към
девойката. Проследих погледа му и видях, че тя му отвърна с усмивка.
„Аз пък ще си направя
пържени яйца за вечеря, и ще ги изям без хляб, напук на вас двамата, така да
знаете!” (Една моя колежка от работата беше възкликнала веднъж в знак на
съгласие с мен, че трябва да ядем пържените яйца с хляб, защото това е сред
дефиниращите принципи на човечността.)
„Моля?”
„Добре де, може и да изям
половин филийка, ако остане мазнина за обиране.”
„Странен човек сте... Така
де, странно животно.”
„Вие пък не сте странен,
съвсем нормален сте си.” – казах му, имайки предвид всъщност да го обидя.
***
Открай време не обичам
хората, но особено тези сред тях, които акцентират на нормалността си или на
човешката си природа – те са най-неприятните. Предубеден съм може би, може би
много дори, но съществата, които са склонни да се гордеят с човешката си
природа и охотно я възвеличават, неизбежно я идеализират и изопачават. Те
обикновено страдат от комплекс за хуманност, който по парадоксален начин ги
прави безчовечни и тъпи, и комплекс за културност, който дава израз на
недостатъци, които те нямаше да имат, ако не се бяха опитвали да скъсат, и то
решително, с наивизма и примитивизма. Опитите пък да се възродят тези две,
доколкото ги има, само подчертават колко безвъзвратно загубени са. Мисля си
понякога дори, че бих предпочел рафинираната животинска природа на едно човешко
протообщество пред тази на моите съвременници. Немалка част от хората такива,
каквито съм ги виждал и продължавам да ги виждам, ме карат да не искам да бъда
човек, или най-малкото да не искам да бъда „нормален”, „интегриран” и
„пълноценен” член на обществото им.
Знаех, че няма смисъл да
им обяснявам, че ценя животните повече само от част от хората, с които животът
ми ме е срещал и среща по един или друг начин, и че заради тези хора, именнно
заради тях, а не заради всички, искам да бъда животно поне малко от малко, поне
декларативно, поне понякога, не защото наистина се считам за такова, а защото
искам да се дистанцирам от онези, които охотно декларират противното и в същото
време - или по скоро във време след това, вече излезли от контрола на
самонаблюдението - доказват противното на това противно; че именно заради
нещата, които навярно пише в книгата, която тази девойка прелиства, искам да
бъда помиярът, пишещ и самоиздаващ книги за бирени мехурчета, които не чете
никой, но най-вече тя, че именно заради онези хора, за които споменах, не
вярвам в благородството и в любовта и ям яйцата без хляб.
Да, знаех, че няма смисъл
да се опитвам да изразя нещата, които всъщност имах предвид. Както казва
Джордж Бърнард Шоу, „най-големият проблем при комуникацията е заблудата, че
комуникация е имало.”[1]
Излязох и закрачих,
загледан в земята. Беше ми станало неприятно. Съзерцателният ми порив беше
пресечен по безславен начин. Обикновено все така се получава, опитам ли се да
общувам с непознати.
В съня си сам себе си
гонех, аз бях Синистър. Вратите в съня ми, залостени, символизираха общуването,
което вместо да ме отведе при другите, не ме допускаше до тях.
[1] „The single biggest problem in communication is
the illusion that it has taken place.”
