Част първа: Влизане
Беше сутринта на втори февруари и тогава тя влезе в стаята, която им служеше за офис. И понеже като влезе, влезe рязко - тъй както сърничка излиза в просека, търсейки злак, понесена на тънките си крачета, сякаш вятърът я гони, лека като перце на малко пиле, още сляпо, толкова леко, че не може да паднe досами земята, сякаш го подхвърля тя самата и с дъха си го оттласква от себе си - той неволно вдигна глава от екрана на компютъра и погледна към нея, и му хареса това което видя, гледайки към нея, и неволно потърси нещо, което все пак не му харесва до там, и като не намери, хареса му още повече, макар и вече малко по-малко, но по един хубав начин, защото каза си: “Ако бях намерил в нея нещо, което да не ми харесва чак толкова точно в този момент, тя щеше да ми хареса повече, отколкото можеше да понеса, и щях да умра ей така, на масата пред екрана на компютъра, и щяха да кажат за мен: “Този пък, тъпакът, как умря, както си работи, ей така!” И щяха да кажат още: “Каква жалка смърт!...”, а смъртта ми нямаше да е жалка, никак дори, но това щях да знам само аз, само в мига преди да умра и без да мога да го споделя с никого - ако нещо такова изобщо може да бъде споделено с някого - и нямаше да го пише никъде нито на некролога ми, нито на епитафията ми, не щеше да мине дори през ум на роднините ми и приятелите ми...” “Но” - каза си, - “аз ще продължа да я гледам! О, да, ще продължа, няма да спра, ще гледам отново и отново и отново и никога няма да ми омръзне и колкото повече я гледам, толкова повече неща ще виждам в нея - като естествоизпитател, излязъл на нощно наблюдение, чиито очи привикват към тъмнината и започват да различават още и още и още неща, и съчки, и листа, и рътлини, инсекти, гризачи, пернати гадини - докато започна да виждам и неща, които не ми харесват чак толкова, и тогава, и тогава ще настъпи краят, който ще е и начало начало - и красиво, и страшно като всяко истинско начало и като всеки истински край. А не е ли сега началото” - каза си той, - “не е ли още сега, точно сега, докато си мисля тези неща? Нима вече не се страхувам, че я харесвам достатъчно, за да продължа да я гледам и да започна и да не я харесвам и тогава да се влюбя? Нима не съм влюбен още от сега, още от точно този момент!”
И почти забрави, че пишеше доклад до последно преди тя да влезе, забрави, че беше толкова съсредоточен в работата си, колкото съсредоточен може да бъде човек, когато е изпил литър бира и е вече вечер и работното време е свършило, така че не му се налага да бърза - и без това ще работи до много късно - и няма кой да го следи дали пие или не, или дали е изпил само половин литър, което не е много, или цял литър или литър и половина. Съсредоточил се бе така, че виждаше само екрана пред себе си като през тунел, дотолкова, че нито сериал по телевизията можеше да го разсея, нито новинарски блок по радиото, или обратното, стига по радиата да пускаха радиосериали - ако си беше вкъщи, а не в офиса - нито ако съседът му отстрани свири на китара или детето отгоре е поканило от други деца и сега играят… Е, добре, може би само последното. Но той не си беше вкъщи, а в офиса, и когато тя влезе, той забрави колко съсредоточен беше, както забрави колко притеснен беше от това, че му оставаше само половин час до крайния срок, в който трябваше да предаде доклада, а той никога не закъсняваше - искаше да не закъснее и този път - затова се и притесняваше. Хората, които закъсняват редовно, знаеше той, макар и само с половин час, и за които това бе станало навик поради повторението, не се притесняват, поне не достатъчно, за да се поправят - понеже човек лесно се свиква с мисълта, по силата на несъзнателно, глупаво самовнушение, на което са способни хората, способни да прощават сами на себе си, че са закъснели макар и само веднъж, че малкото престъпление не е наистина такова. Сега щеше да му трябва поне половин час, за да влезе отново в ритъм, но половин час беше всичко, с което разполагаше, преди да стане късно. Почувства неудобство от тази мисъл, и като и тя да почувства неудобство от него, защото сякаш го тласна само от себе си в посока към другата - в посока на мисълта за момичето, което вече бе намерило свободно място и седнало недалеч от него. От тази мисъл, за разлика от другата, той почувства удобство и остана в нея. “Как ли се казва?” - помисли си, - “Нямам търпение да разбера! Сигурно ще получим имейл, с който ще ни я представят. Не, би трябвало да сме го получили вече, ... но не, такъв няма (!), може би не е от нашия отдел... Нищо, аз ще намеря начин да разбера още в следващата почивка!” “Но сега” - каза си, влагайки в думите към себе си колкото можеше повече настойчивост и упрек, - “сега се захващай за работа, за да приключиш навреме! Колкото по-бързо приключиш, толкова по-бързо ще дойде почивката или по-скоро възможността за такава. Няма да излизаш в почивка преди тя да излезе в почивка, за да не се разминете. Нали не искаш да губиш удобен случай. Във всеки момент, в който тя е свободна, а ти не си край нея, край нея ще бъде някой друг, а достатъчно е той да вижда у нея дори само една десета, не, дори само една една стотна от това, което ти видя в онзи първи миг, когато тя влезе, защото ти се влюбваш трудно дяволски трудно, поне десет пъти, ако не и сто пъти по-трудно от всеки нормален мъж.” “Но за сметка на това и толкова по-силно.” - добави и въздъхна.
И погледна към екрана на компютъра си, и плъзна поглед по иконките на панела със задачи и работния плот механично, кликна тук-там, накрая отвори отново файла, върху който работеше последно, и който беше затворил, докато кликаше механично и несъзнателно в продължение на няколко мига, а може би още преди това, когато беше понечил да намери имейла с името ѝ в пощата си. Тапетът на работния му плот представляваше снимка на балон, издигнал се в небето. И представи си как лети, и почувства как стомахът му леко се свива, и представи си как земята се отдалечава изпод краката му, и колко малки стават хората, и колко малки стават грижите им изведнъж, и колко незначителни тегобите, ако не са причинени от любов, и представи си колко малка става земята, и колко по-силна, и колко по-непосилна синевата, като синевата на очи, които се взират в небе и си представят черква под него със снежно бели стени и покрив, сякаш недокосвани нито от ръцете на зидарите си, нито от ръцете на богомолците, от никакви ръце, а само от сърцата на първите и от душите на вторите и от очите на първите и на вторите, и си представят синевата на очи, които се взират в море, а в морето - бяла лодка, която се клатушка като кандилник по време на празнична литургия, или като слънчево зайче по тавана на селска къща, от някое от стъклените топчета, пръснати по пода, с които децата са си играли до преди малко, а сега са оставили, за да хапнат набързо и нямат търпение да се върнат към играта и току-току гледат към тях. Към тях гледа и котката, която е застанала от външната страна на прозореца и гледа навътре със жълто-златистите си очи, привлечена от миризмата на храна, сякаш гладът е като магнит, поставен в стомаха ѝ, който я привлича навътре, и чувства глада, а в очите ѝ топчетата, и за миг забравя за глада, но само за миг, после пак поглежда към масата и към стопанката и към децата и вижда, че храна за нея няма да има скоро, ако има изобщо, и свежда поглед, и ето ги на пода пак топчетата, и пак ѝ става интересно, и пак се взира в тях, и пак забравя за глада, макар и само за миг. И когато се опомни, той отново гледаше иконките, пръснати по работния плот като фигурки от стъкло. “Любовта е като магнит също” - помисли си, - “като магнит, поставен и в сърцето, и в стомаха, и в черния дроб. В стомаха е в началото, тогава само те гъделичка след това се издига нагоре към сърцето, тогава се включва и започва да тегли, да те привлича, да те тласка напред към този, когото обичаш. Не успееш ли обаче да го достигнеш, не опре ли магнитът о метала на този друг човек, след няколко опита той се разпада и части от него попадат в черния дроб...!” “Те са отрова, отрова, която тежи и те дърпа надолу...” - каза си, - “но по-добре не мисли за това, сега магнитът е още в стомаха ти.” “Да, магнитът е в стомаха ти все още” - повтори си той и се усмихна, - “поне докато не я срещнеш и не разбереш името ѝ.”
И върна се към доклада си, и макар да му оставаха само петнадесет минути, успя да направи много за тях и предаде го само с пет минути закъснение. И погледна към нея, и видя, че седеше пред компютъра си и не сваляше поглед от монитора - четеше документи, инструкции. “Като дете в първи клас, което чете учебник.” - помисли си. Беше по-млада от него може би с пет години, може би със седем. Косата ѝ беше вързана на опашка, която на върха ставаше съвсем тънка, и финият ѝ връх сякаш само едва докосваше кожата под врата ѝ между горната част на плешките, през която леко, като малки подутинки, личаха няколко от прешлените на гръбначния ѝ стълб. Върхът на опашката ѝ докосваше кожата на това място така, както четка за калиграфия докосва пергамент. Косата ѝ бе добре пристегната, само отделни косъмчета - твърде къси, за да бъдат сигурно придържани от по-дългите, стърчаха и се извиваха леко над ушите ѝ. Шията ѝ бе тънка и изящна, ушите - малки. Носът ѝ също бе малък, леко широк - но не много - на върха, и леко вирнат нагоре. Много харесваше момичета с прави коси, вързани на конски опашки, и малки носове с леко вирнати нагоре върхове. Приличаха му на лисички, леко лукави, но само леко и по много хубав начин, особено ако бяха скромни или ако поне умееха да изглеждат така. На цвят косата ѝ беше тъмно кестенява, очите ѝ, доколкото можеше да види, понеже тя седеше с лявата си страна към него, но и леко в гръб, бяха също тъмнокафеви, като кора на дъб, ограден от брези, като кора на дъб, носещ в себе си представата и за белотата наоколо, изпъстрена само с мъничко черно, и за синевата отгоре. “А есенно време, колко ли красива е тази кора есенно време, когато няма облаци, когато слънчевите лъчи падат косо върху покривката от нападатели листа и те искрят в злато! Сигурен съм, че очите ѝ имат златен оттенък, който забелязваш едва тогава, когато погледнеш право в тях. О, да, ще го видя!” “А това кафяво е и кафявото на яребиците” - помисли си още, - “а аз обичам яребици, и то много, много ги обичам, както и пъдпъдъците, които са със същия цвят!”
Част втора: Първи думи
“Ти май си нова, днес те виждам за пръв път. Как се казваш?” - попита я той. Беше му се удало да я намери насаме след края на следващия работен ден. Беше се уединила в един от ъглите на вътрешния двор на сградата, която им служеше за офис. “Няма сили да поеме директно към вкъщи” - помисли си той, - “сигурно ѝ идва в повече натоварването първите дни. А може би просто не бърза.”
“Северина. Приятно ми е.”
“Прозвуча доста сериозно, но с такова име предполагам е нормално*. На мен също.”
“Солета?”
“Не благодаря, опитвам се да ги откажа. Запалвам цигара всеки път щом ми се дояде солета, за да спра да мисля за тях. Видя ли, сега пак ще ми се наложи заради теб! Конска пастърма?”
“Къде виждаш конска пастърма?”
“Не виждам, нямам у себе си и не знам и да има някъде наоколо, но бях сигурен, че ще откажеш. Много ми се искаше да ти предложа нещо, което да не е цигара - дори и да е нещо, което нямам.”
Тя прихна.
“Видя ли, развалих заклинанието.”
Успя да я разсмее още от първия път. Това беше добър знак. Беше добър знак и по отношение на нещо друго. Говореше за особен тип интелигентност, която твърде много жени не притежават. Интелигентността, която позволява на човек да се смее на невинни, почти детински шеги, абсурдността на които може да се мери само с цинизма им понякога. Много от момичетата и жените, на които поднасяше подобни шеги, реагираха или с искрено учудване, или с характерното за претенциозните и надути жени, имащи се за тежки, сериозни дами, чувство на погнуса от това че някой, който явно не е на нивото им, си е позволил да ги занимава с глупости и да ги потопи, макар и само за миг, в жалкия си и нелеп свят. “Но не бива да си даваш големи надежди, все още не си постигнал почти нищо. Трудното тепърва предстои!” - каза си.
И продължиха да си говорят, и все по-непринуден ставаше разговорът им, и все по-чести усмивките, и все по-искрени думите, и все по-приятни шегите. И все по-дълбоко се взираха в очите си, щом заговаряха, после, за да продължат към душите си, замълчаваха. Минутната стрелка на часовника бе описала половин кръг, и после още половината на половин, когато се опомниха. По всичко личеше, времето бе минало неусетно и за двамата.
“Искаш ли да отидем да изпием по нещо?” - предложи ѝ той.
“Благодаря, но вече е късно, трябва да се прибирам, имам да нахраня котката и така…”
“Добре, беше ми приятно.”
“И на мен.”
“Струва ми се че, ще се видим скоро.”
“Да, съвсем. Чао!”
Тя се усмихна, обърна се и тръгна.
„Дали само не ми се струваше през цялото време, че нещата вървят добре, дали не си внушавах, дали не се самозаблуждавах?” - мислеше си той, докато вървеше към вкъщи. „Дали наистина има котка?! Разбира се, че има, може да е всичко, но не и лъжкиня!” Всъщност вървеше, но не вървеше към вкъщи, или вървеше към вкъщи, но не знаеше, че ще се откаже още преди да стигне до метростанцията. Когато видя знака на метрото, осъзна, че макар да бе късно, бе рано да се прибира квартала си. Да заспи не можеше, може би щеше да будува цяла нощ, да говори сам със себе си за това, което се бе случило тази вечер и на обед предния ден. Искаше му се да сподели това, което бе почувствал - желанията си, тревогите си, терзанията си, но такъв човек нямаше, имаше много приятели, с тях той можеше да говори за твърде много неща, за почти всичко, стига само да поиска, ала никого от тях той не чувстваше достатъчно близък, за да му каже нещо наистина смислено, за да му сподели нещо чистосърдечно и искрено. Приятелите му обичаха най-вече шегите - цинични, резки, остри, прицелени единствено в ума. “Искреността се е превърнала в баналност, звучи пошло дори, пошло сякаш е дори само да си представиш, че си искрен…” - мислеше си с огорчение, докато крачеше сам през спусналия се здрач - ту по дължина, ту напряко на здрача, ту косо: отляво-надясно и после отдясно-наляво и пак обратно - който до половин час щеше да прелее в мрак и да посипе като с пепел жаравата, останала от деня, сега само поддържана от светлинките на лампите по улиците и тези, надничащи от прозорците - “да, хората се подиграват на тези, които все още се опитват да бъдат искрени, дори само понякога, дори само наполовина… дори само със себе си!...”
И продължи да крачи в тъмното, и сякаш не пътят му продължаваше в тъмното, а тъмното продължаваше в пътя му, още и още на всяка крачка и зад всеки ъгъл. Крачеше с невиждащи очи, с настъпващи крака, с нечуващи уши, само сърцето му тупкаше като да не бе магнит, а мускул, но той знаеше да точно в тази вечер, да, във вечерта на трети февруари, той съзна - осъзна го точно докато пресичаше бул. Граф Игнатиев в посока към НДК, точно в един от няколкото мига, докато пресичаше трамвайната линия, и от това потрепера, от мисълта за това, да, потрепера цялото му същество - че то вече не бе мускул какъвто беше вчера. Вече знаеше как се казва тя, вече бе видял златистите отблясъци в очите ѝ. Бе видял дори, че усмивката ѝ е с остри ъгълчета в краищата си.
Част трета: Тя
Беше родом от Стара Загора и се притесняваше, че говори на меко, въпреки че не говореше така, поне не толкова, колкото човек би могъл да очаква от някого, който е родом от Стара Загора. Бяха ѝ казвали да не се притеснява, че има мек говор, никак дори, но че ѝ личи, че е от там, задето казва “родом”, “инак”, “тъдява” и “дордето”. От това тя обаче не се притесняваше, даже се гордееше, понеже знаеше, че е от четене и не подражаваше. Беше висока метър и седемдесет и три, с широки глезени, малки остри гърди, много фина талия и леко тесни рамене. В гимназията обичаше да ходи на плуване, да чете детски приказки, стара родна художествена литература, книги по философия и да гледа филми - исторически, научнопопулярни, и само понякога, когато е тъжна, и много, много самотна, като самотен може да се почувства изведнъж само един подрастващ човек на петнадесет години, дори когато е вече на седемнадесет, да слуша джаз от 50-те и 60-те години на 20-ти век и да мечтае за любов, каквато има само в най-глупавите книги, а тя знаеше каква е любовта в тях просто защото можеше да се досети и без да ги е чела, защото всеки, който копнее за любов, копнее за същата глупава любов като в онези книги, независимо от опита и възрастта си, независимо дали някога бе обичал или не, независимо дали някога е бил обичан или не. Нямаше други приятелки освен две зубърки. Другите момичета скрито ѝ завиждаха задето е красива и изящна и мила, а явно и се подиграваха, задето дружи с момче с очила и с момиче с шини на зъбите, които четяха и гледаха стреснато щом погледите им се пресичаха с тези на другите. Момчетата обаче не се интересуваха с кого дружи, какво чете той и какво носи на зъбите или носа си, дали има криле на прилеп или хриле на риба или опашка на дявол, те обожаваха нея, не заради тези до нея, край нея, около нея, а обожаваха я въпреки тях и въпреки себе си обожаваха дори тях заради нея, заради нея самата, нея въпреки другите, нея преди която и да е друга, нея най-вече и пак нея, и не го криеха…
Беше завършила немска филология с отличие, второ висше психология, отново с отличие. Философията вече не я вълнуваше така както преди - с порастването си беше научила, че не е наука, както твърди. Опитваше се да гледа на живота по практичен, прагматичен начин, както твърде много жени, и както всички, които правеха така, се гордееше особено с това. Обичаше да е здраво стъпила на земята и с двата си крака, най-много да застанеше на един, само понякога, само за малко, и тогава обичаше да рисува и да изработва саморъчно бижута. Не бе важно на каква цена ще ги продаде, важното беше да е създала нещо с ръцете си. Картините, разбира се, не продаваше, считаше, че не са достатъчно добри, тях ги скатаваше, а може би ги оставяше да отлежат за по-добри дни - ако не с друго, с това, че в тях ще ги вижда по-хубави. Обичаше и да се разхожда, да се изкачва запъхтяна, с пламнали страни, да подскача от скала на скала леко тромаво, леко неловко, като само леко, временно куца коза, обичаше да милва кората на дърветата там, където е най грапава, както и да прави трапчета с показалеца си в мъха, понякога и с палеца си, ей така, без строго научна причина. Не обичаше езотерика, вътрешното познание не е нещо, което може да бъде доказано по емпиричен, рационален начин, знаеше тя, знаеше също обаче, че не може и да бъде отречено, поне не винаги, поне не и по емпиричен, рационален начин. Знаеше, че учените, дори когато знаят много, знаят твърде малко, понеже са хора, знаеше и че някои хора знаят повече от другите, както и че могат по силно да чувстват. Стараеше се да не го забравя, харесваше ѝ да си представя, че е възможно дори само за миг, дори само хипотетично, да, представяше си, че счита, че дробовете се хранят от въздуха, а слънцето храни очите.
За мъже не мислеше много, стигаше ѝ да знае че те мислят за нея, и че това няма да се промени скоро, понеже скоро красотата и няма да стихне. Да, тя знаеше, знаеше, че красотата ѝ е подобна на буря в душите на мъжете, дори тогава, когато е най-спокойна, че е подобна на вихрушка, която увлича погледи, на стихия, която повлича сърца, даваше си сметка, усещаше дори само по погледите на по-смелите мъже, достатъчно смели да погледнат към нея и да задържат погледа си срещу нейния, сякаш като да гледаха пламък, от който душите им да се насълзяват и сълзят, но без огънят в тях да спира, колко силна бе с женската си слабост, колко остро, колко безжалостно, колко безпощадно се впиваха в очите им крехките ѝ рамене, когато се виждаха през лятото, как ги смущаваше с извивката на шията си, когато извръщаше главата си леко встрани и назад, как дъхът им спираше, видеха ли гърдите ѝ да се издигат, как често кръстосваха крака когато тя показваше своите, но най-вече ѝ правеше впечатление колко силно желаят тя да не види - да пази Бог, богът, който я е създал, който умее да прави огниво от кал - как я желаят те, как ту отвръщат поглед ту свеждат глава, сякаш не тя, а те са жената, сякаш жената е всеки от тях… Разбира се, имаше и от тези, другите, подобните на нерези, с ръцете, с шиите, с татуировки, с белези, които я пресрещаха по улици, заговаряха я в кафенетата – и скъпите, и евтините - предлагаха ту спонсорство, ту бърз секс в тоалетните. На последните отказваше винаги, но не с погнуса, не с презрение, “Аз не презирам никого.” - повтаряше си кротко, без патос и без гордост, и знаеше, че е така, в това не имаше съмнение.
Част четвърта: Среща
Дойде четвърти февруари, беше четвъртък и остана четвъртък цял ден, а той беше безпомощен, беше безпомощен през целия ден и на следващия му се струваше че пак ще е четвъртък, а не петък, и му се струваше, че ще е четвъртък отново и отново и пак и пак до края на живота му, а искаше му се да е петък, защото знаеше, защото се надяваше, че в петък пак ще е на себе си, поне малко, поне мъничко, отново както преди, както преди трети, а дори да не е, поне няма да го боли, поне не толкова, поне малко по-мъничко. Искаше му се да не е там, в тази стая, служеща им за офис, да не е само на може би пет метра от нея, тя леко извърната и леко в гръб, тъй че да вижда само лявото ухо, но не и дясното, да вижда носа ѝ, вирнат леко нагоре с върха си, и част от устните ѝ. Беше му непоносимо, но все още бе рано, бе още рано да се страхува, каза си, но всъщност знаеше, че е късно да се спаси. “Поне не виждам златистия отблясък на очите ѝ!” - помисли си, усмихна се и се облегна назад след това измести екрана на монитора така, че да не я вижда, да бъде на завет от нея. “Още е рано, рано е да се страхуваш!” - каза си, и този път настоя, и искаше да повярва, но пак не успя. Утре може би ще е по-добре, днес няма да говоря с нея. И действително, в четвъртък той нито веднъж не излезе в почивка, когато тя излизаше, нито веднъж не пресече поглед с нейния, не каза нито “Здравей!”, нито “Довиждане!”.
Дойде петък, след още една нощ, в която не беше на себе си, а мислеше и се страхуваше и се чувстваше безпомощен и малък, а нея той чувстваше толкова голяма, толкова голяма, колкото и силна в слабостта си, колкото и жестока в усмивката си, макар без да го осъзнава, без да го усеща дори, защото си мисли, че усмивката ѝ е топла, защото не знае, че всъщност пламти, гори и прогаря. Легна рано, но късно заспа, и дълго преди да заспи гледаше през прозореца, гледаше как се спуска здрачът, как преминава в тъма, как изчезва силуетът на блока отсреща и остава само луна, пълна луна, и между него и нея виждаше рамката на прозореца - една дълга вертикала и хоризонтала през нея, подобни на кръст, и щом превали полунощ, каза си: “Това е кръстът ми!”, защото знаеше какво щеше да стане в петък. И когато стана петък, той го направи, покани я да излязат, и опита се да бъде настойчив и беше, и опита се да бъде забавен и беше, за да не си помисли тя, че е твърде сериозен, а той беше толкова сериозен, че кървеше.
И излязоха, и отидоха в кафенето на Кристал, и попита я какво ще иска, а тя каза маргарита, и той поръча маргарита, а на себе си кафе, дълго, с бутилка топла минерална вода, и понечи да плати сметката и за двамата, понеже там се плащаше още на бара, но тя се възпротиви и каза: “Не, благодаря, настоявам сама да платя.”, и той не настоя, само се усмихна, защото знаеше, че това не е лошо, че тя ще направи това, което би трябвало да прави всяка жена, да, всяка жена трябва да плаща за себе си, особено ако сметката е над 4,99, а маргаритата струваше 5, и усмихна се в себе си, но някак си тъжно, защото знаеше и че не е хубаво съвсем. И подкани я да разкаже за себе си, и тя го направи, направи го искрено и без да се прикрива, сподели разкази и случки от живота си, които - каза си той - не би тя разказала на който и да е, поне не по този начин, и отново се почувства щастлив, и изведнъж му стана леко, и когато тя приключи с разказа си, той поде свой, и после пак тя заговори и после пак той, и получи се разговор, и прииска му се да не свършва никога това усещане за споделеност, но знаеше че ще свърши. И опита се да изтласка тази мисъл от себе си, но тя се връщаше. “Време ли е?” - попита се, - “време ли е да рискувам вече всичко дотук като я попитам, да рискувам ли да разруша и малкото което имам, за да получа нещо, което е твърде голямо за мен и ще ме погуби?” Бяха минали два часа и знаеше, че няма много време, знаеше, че или трябва да го изрече или да не го изрича никога, защото инак, ако не го изречеше, втора среща нямаше да има, а и да имаше, нямаше да е такава, защото такава тя можеше да е само веднъж. И погледна я каквато бе, мила, но и също твърда, докато говореше, с коса, вързана на конска опашка, също като на трети февруари, когато я видя за първи път. Беше седнала с изправен гръбнак, който не опираше в облегалката, беше като забодена на мястото си, стегната, стройна, толкова твърда и стегната изглеждаше снагата ѝ, като на конче, че той неволно си представи връхчетата на гърдите ѝ. “Дали са малки и леко кафеви?” - помисли си. - “Такива биха ѝ подхождали - и много, много твърди, когато се възбуди...”
“За какво мислиш?” - попита го тя, когато видя че е разсеян, и не я слуша.
“За конете в снега.” - каза той и се усмихна: - “Извинявай, извини и мен, и февруари!”
“Значи харесваш коне?” - попита го тя.
“Да, и конски опашки.” - усмихна се той и посочи към косата ѝ.
“Значи аз те разсеях, аз сама те разсеях от себе си?”
“Да, мъничко, но беше приятно, красиво е дори, когато жена те разсее от себе си по този начин. Тогава знаеш, както трябва да знае и тя, че ще се върнеш отново при нея, съвсем скоро, и ще останеш.”
“Искаш ли да ми кажеш нещо?”
“Казах го.”
“Искаш ли да го кажеш по друг начин?”
“Засега не, засега не мога.”
И като го каза, осъзна, че никога друг път нямаше да го може повече от сега, че това „сега” няма да се повтори, че кръстът ще остане завинаги между него и луната, когато е у дома и се опитва да заспи, а не може - когато не може да заспи, защото мисли за нея и за това, че я няма до него и че никога няма да я има, макар че ще я има винаги, че винаги ще я има за него, да, винаги, но не и до него, и за това “сега” мислеше, точно това, което тъкмо отмина, и което никога повече няма да е “сега” отново, и никога няма да е повече “сега” отколкото беше преди малко. Знаеше, че кръстът ще остане завинаги помежду него и луната, когато е у дома и се опитва да заспи и не може, както в първите минути на петък, знаеше, че събота ще има, че събота ще дойде, но не и неделя, поне не за него. И като съзна тези неща, стори му се, че усеща тежест някъде долу, вдясно, току под ребрата, и не можеше - дори не опита - да сравни тази тежест с нещо друго, не, толкова голяма бе, че не можеше да я сравни с нищо...
КРАЙ
*Северина е женският вариант на името Северино, със значение от латински “сериозен”, “строг”
Беше сутринта на втори февруари и тогава тя влезе в стаята, която им служеше за офис. И понеже като влезе, влезe рязко - тъй както сърничка излиза в просека, търсейки злак, понесена на тънките си крачета, сякаш вятърът я гони, лека като перце на малко пиле, още сляпо, толкова леко, че не може да паднe досами земята, сякаш го подхвърля тя самата и с дъха си го оттласква от себе си - той неволно вдигна глава от екрана на компютъра и погледна към нея, и му хареса това което видя, гледайки към нея, и неволно потърси нещо, което все пак не му харесва до там, и като не намери, хареса му още повече, макар и вече малко по-малко, но по един хубав начин, защото каза си: “Ако бях намерил в нея нещо, което да не ми харесва чак толкова точно в този момент, тя щеше да ми хареса повече, отколкото можеше да понеса, и щях да умра ей така, на масата пред екрана на компютъра, и щяха да кажат за мен: “Този пък, тъпакът, как умря, както си работи, ей така!” И щяха да кажат още: “Каква жалка смърт!...”, а смъртта ми нямаше да е жалка, никак дори, но това щях да знам само аз, само в мига преди да умра и без да мога да го споделя с никого - ако нещо такова изобщо може да бъде споделено с някого - и нямаше да го пише никъде нито на некролога ми, нито на епитафията ми, не щеше да мине дори през ум на роднините ми и приятелите ми...” “Но” - каза си, - “аз ще продължа да я гледам! О, да, ще продължа, няма да спра, ще гледам отново и отново и отново и никога няма да ми омръзне и колкото повече я гледам, толкова повече неща ще виждам в нея - като естествоизпитател, излязъл на нощно наблюдение, чиито очи привикват към тъмнината и започват да различават още и още и още неща, и съчки, и листа, и рътлини, инсекти, гризачи, пернати гадини - докато започна да виждам и неща, които не ми харесват чак толкова, и тогава, и тогава ще настъпи краят, който ще е и начало начало - и красиво, и страшно като всяко истинско начало и като всеки истински край. А не е ли сега началото” - каза си той, - “не е ли още сега, точно сега, докато си мисля тези неща? Нима вече не се страхувам, че я харесвам достатъчно, за да продължа да я гледам и да започна и да не я харесвам и тогава да се влюбя? Нима не съм влюбен още от сега, още от точно този момент!”
И почти забрави, че пишеше доклад до последно преди тя да влезе, забрави, че беше толкова съсредоточен в работата си, колкото съсредоточен може да бъде човек, когато е изпил литър бира и е вече вечер и работното време е свършило, така че не му се налага да бърза - и без това ще работи до много късно - и няма кой да го следи дали пие или не, или дали е изпил само половин литър, което не е много, или цял литър или литър и половина. Съсредоточил се бе така, че виждаше само екрана пред себе си като през тунел, дотолкова, че нито сериал по телевизията можеше да го разсея, нито новинарски блок по радиото, или обратното, стига по радиата да пускаха радиосериали - ако си беше вкъщи, а не в офиса - нито ако съседът му отстрани свири на китара или детето отгоре е поканило от други деца и сега играят… Е, добре, може би само последното. Но той не си беше вкъщи, а в офиса, и когато тя влезе, той забрави колко съсредоточен беше, както забрави колко притеснен беше от това, че му оставаше само половин час до крайния срок, в който трябваше да предаде доклада, а той никога не закъсняваше - искаше да не закъснее и този път - затова се и притесняваше. Хората, които закъсняват редовно, знаеше той, макар и само с половин час, и за които това бе станало навик поради повторението, не се притесняват, поне не достатъчно, за да се поправят - понеже човек лесно се свиква с мисълта, по силата на несъзнателно, глупаво самовнушение, на което са способни хората, способни да прощават сами на себе си, че са закъснели макар и само веднъж, че малкото престъпление не е наистина такова. Сега щеше да му трябва поне половин час, за да влезе отново в ритъм, но половин час беше всичко, с което разполагаше, преди да стане късно. Почувства неудобство от тази мисъл, и като и тя да почувства неудобство от него, защото сякаш го тласна само от себе си в посока към другата - в посока на мисълта за момичето, което вече бе намерило свободно място и седнало недалеч от него. От тази мисъл, за разлика от другата, той почувства удобство и остана в нея. “Как ли се казва?” - помисли си, - “Нямам търпение да разбера! Сигурно ще получим имейл, с който ще ни я представят. Не, би трябвало да сме го получили вече, ... но не, такъв няма (!), може би не е от нашия отдел... Нищо, аз ще намеря начин да разбера още в следващата почивка!” “Но сега” - каза си, влагайки в думите към себе си колкото можеше повече настойчивост и упрек, - “сега се захващай за работа, за да приключиш навреме! Колкото по-бързо приключиш, толкова по-бързо ще дойде почивката или по-скоро възможността за такава. Няма да излизаш в почивка преди тя да излезе в почивка, за да не се разминете. Нали не искаш да губиш удобен случай. Във всеки момент, в който тя е свободна, а ти не си край нея, край нея ще бъде някой друг, а достатъчно е той да вижда у нея дори само една десета, не, дори само една една стотна от това, което ти видя в онзи първи миг, когато тя влезе, защото ти се влюбваш трудно дяволски трудно, поне десет пъти, ако не и сто пъти по-трудно от всеки нормален мъж.” “Но за сметка на това и толкова по-силно.” - добави и въздъхна.
И погледна към екрана на компютъра си, и плъзна поглед по иконките на панела със задачи и работния плот механично, кликна тук-там, накрая отвори отново файла, върху който работеше последно, и който беше затворил, докато кликаше механично и несъзнателно в продължение на няколко мига, а може би още преди това, когато беше понечил да намери имейла с името ѝ в пощата си. Тапетът на работния му плот представляваше снимка на балон, издигнал се в небето. И представи си как лети, и почувства как стомахът му леко се свива, и представи си как земята се отдалечава изпод краката му, и колко малки стават хората, и колко малки стават грижите им изведнъж, и колко незначителни тегобите, ако не са причинени от любов, и представи си колко малка става земята, и колко по-силна, и колко по-непосилна синевата, като синевата на очи, които се взират в небе и си представят черква под него със снежно бели стени и покрив, сякаш недокосвани нито от ръцете на зидарите си, нито от ръцете на богомолците, от никакви ръце, а само от сърцата на първите и от душите на вторите и от очите на първите и на вторите, и си представят синевата на очи, които се взират в море, а в морето - бяла лодка, която се клатушка като кандилник по време на празнична литургия, или като слънчево зайче по тавана на селска къща, от някое от стъклените топчета, пръснати по пода, с които децата са си играли до преди малко, а сега са оставили, за да хапнат набързо и нямат търпение да се върнат към играта и току-току гледат към тях. Към тях гледа и котката, която е застанала от външната страна на прозореца и гледа навътре със жълто-златистите си очи, привлечена от миризмата на храна, сякаш гладът е като магнит, поставен в стомаха ѝ, който я привлича навътре, и чувства глада, а в очите ѝ топчетата, и за миг забравя за глада, но само за миг, после пак поглежда към масата и към стопанката и към децата и вижда, че храна за нея няма да има скоро, ако има изобщо, и свежда поглед, и ето ги на пода пак топчетата, и пак ѝ става интересно, и пак се взира в тях, и пак забравя за глада, макар и само за миг. И когато се опомни, той отново гледаше иконките, пръснати по работния плот като фигурки от стъкло. “Любовта е като магнит също” - помисли си, - “като магнит, поставен и в сърцето, и в стомаха, и в черния дроб. В стомаха е в началото, тогава само те гъделичка след това се издига нагоре към сърцето, тогава се включва и започва да тегли, да те привлича, да те тласка напред към този, когото обичаш. Не успееш ли обаче да го достигнеш, не опре ли магнитът о метала на този друг човек, след няколко опита той се разпада и части от него попадат в черния дроб...!” “Те са отрова, отрова, която тежи и те дърпа надолу...” - каза си, - “но по-добре не мисли за това, сега магнитът е още в стомаха ти.” “Да, магнитът е в стомаха ти все още” - повтори си той и се усмихна, - “поне докато не я срещнеш и не разбереш името ѝ.”
И върна се към доклада си, и макар да му оставаха само петнадесет минути, успя да направи много за тях и предаде го само с пет минути закъснение. И погледна към нея, и видя, че седеше пред компютъра си и не сваляше поглед от монитора - четеше документи, инструкции. “Като дете в първи клас, което чете учебник.” - помисли си. Беше по-млада от него може би с пет години, може би със седем. Косата ѝ беше вързана на опашка, която на върха ставаше съвсем тънка, и финият ѝ връх сякаш само едва докосваше кожата под врата ѝ между горната част на плешките, през която леко, като малки подутинки, личаха няколко от прешлените на гръбначния ѝ стълб. Върхът на опашката ѝ докосваше кожата на това място така, както четка за калиграфия докосва пергамент. Косата ѝ бе добре пристегната, само отделни косъмчета - твърде къси, за да бъдат сигурно придържани от по-дългите, стърчаха и се извиваха леко над ушите ѝ. Шията ѝ бе тънка и изящна, ушите - малки. Носът ѝ също бе малък, леко широк - но не много - на върха, и леко вирнат нагоре. Много харесваше момичета с прави коси, вързани на конски опашки, и малки носове с леко вирнати нагоре върхове. Приличаха му на лисички, леко лукави, но само леко и по много хубав начин, особено ако бяха скромни или ако поне умееха да изглеждат така. На цвят косата ѝ беше тъмно кестенява, очите ѝ, доколкото можеше да види, понеже тя седеше с лявата си страна към него, но и леко в гръб, бяха също тъмнокафеви, като кора на дъб, ограден от брези, като кора на дъб, носещ в себе си представата и за белотата наоколо, изпъстрена само с мъничко черно, и за синевата отгоре. “А есенно време, колко ли красива е тази кора есенно време, когато няма облаци, когато слънчевите лъчи падат косо върху покривката от нападатели листа и те искрят в злато! Сигурен съм, че очите ѝ имат златен оттенък, който забелязваш едва тогава, когато погледнеш право в тях. О, да, ще го видя!” “А това кафяво е и кафявото на яребиците” - помисли си още, - “а аз обичам яребици, и то много, много ги обичам, както и пъдпъдъците, които са със същия цвят!”
Част втора: Първи думи
“Ти май си нова, днес те виждам за пръв път. Как се казваш?” - попита я той. Беше му се удало да я намери насаме след края на следващия работен ден. Беше се уединила в един от ъглите на вътрешния двор на сградата, която им служеше за офис. “Няма сили да поеме директно към вкъщи” - помисли си той, - “сигурно ѝ идва в повече натоварването първите дни. А може би просто не бърза.”
“Северина. Приятно ми е.”
“Прозвуча доста сериозно, но с такова име предполагам е нормално*. На мен също.”
“Солета?”
“Не благодаря, опитвам се да ги откажа. Запалвам цигара всеки път щом ми се дояде солета, за да спра да мисля за тях. Видя ли, сега пак ще ми се наложи заради теб! Конска пастърма?”
“Къде виждаш конска пастърма?”
“Не виждам, нямам у себе си и не знам и да има някъде наоколо, но бях сигурен, че ще откажеш. Много ми се искаше да ти предложа нещо, което да не е цигара - дори и да е нещо, което нямам.”
Тя прихна.
“Видя ли, развалих заклинанието.”
Успя да я разсмее още от първия път. Това беше добър знак. Беше добър знак и по отношение на нещо друго. Говореше за особен тип интелигентност, която твърде много жени не притежават. Интелигентността, която позволява на човек да се смее на невинни, почти детински шеги, абсурдността на които може да се мери само с цинизма им понякога. Много от момичетата и жените, на които поднасяше подобни шеги, реагираха или с искрено учудване, или с характерното за претенциозните и надути жени, имащи се за тежки, сериозни дами, чувство на погнуса от това че някой, който явно не е на нивото им, си е позволил да ги занимава с глупости и да ги потопи, макар и само за миг, в жалкия си и нелеп свят. “Но не бива да си даваш големи надежди, все още не си постигнал почти нищо. Трудното тепърва предстои!” - каза си.
И продължиха да си говорят, и все по-непринуден ставаше разговорът им, и все по-чести усмивките, и все по-искрени думите, и все по-приятни шегите. И все по-дълбоко се взираха в очите си, щом заговаряха, после, за да продължат към душите си, замълчаваха. Минутната стрелка на часовника бе описала половин кръг, и после още половината на половин, когато се опомниха. По всичко личеше, времето бе минало неусетно и за двамата.
“Искаш ли да отидем да изпием по нещо?” - предложи ѝ той.
“Благодаря, но вече е късно, трябва да се прибирам, имам да нахраня котката и така…”
“Добре, беше ми приятно.”
“И на мен.”
“Струва ми се че, ще се видим скоро.”
“Да, съвсем. Чао!”
Тя се усмихна, обърна се и тръгна.
„Дали само не ми се струваше през цялото време, че нещата вървят добре, дали не си внушавах, дали не се самозаблуждавах?” - мислеше си той, докато вървеше към вкъщи. „Дали наистина има котка?! Разбира се, че има, може да е всичко, но не и лъжкиня!” Всъщност вървеше, но не вървеше към вкъщи, или вървеше към вкъщи, но не знаеше, че ще се откаже още преди да стигне до метростанцията. Когато видя знака на метрото, осъзна, че макар да бе късно, бе рано да се прибира квартала си. Да заспи не можеше, може би щеше да будува цяла нощ, да говори сам със себе си за това, което се бе случило тази вечер и на обед предния ден. Искаше му се да сподели това, което бе почувствал - желанията си, тревогите си, терзанията си, но такъв човек нямаше, имаше много приятели, с тях той можеше да говори за твърде много неща, за почти всичко, стига само да поиска, ала никого от тях той не чувстваше достатъчно близък, за да му каже нещо наистина смислено, за да му сподели нещо чистосърдечно и искрено. Приятелите му обичаха най-вече шегите - цинични, резки, остри, прицелени единствено в ума. “Искреността се е превърнала в баналност, звучи пошло дори, пошло сякаш е дори само да си представиш, че си искрен…” - мислеше си с огорчение, докато крачеше сам през спусналия се здрач - ту по дължина, ту напряко на здрача, ту косо: отляво-надясно и после отдясно-наляво и пак обратно - който до половин час щеше да прелее в мрак и да посипе като с пепел жаравата, останала от деня, сега само поддържана от светлинките на лампите по улиците и тези, надничащи от прозорците - “да, хората се подиграват на тези, които все още се опитват да бъдат искрени, дори само понякога, дори само наполовина… дори само със себе си!...”
И продължи да крачи в тъмното, и сякаш не пътят му продължаваше в тъмното, а тъмното продължаваше в пътя му, още и още на всяка крачка и зад всеки ъгъл. Крачеше с невиждащи очи, с настъпващи крака, с нечуващи уши, само сърцето му тупкаше като да не бе магнит, а мускул, но той знаеше да точно в тази вечер, да, във вечерта на трети февруари, той съзна - осъзна го точно докато пресичаше бул. Граф Игнатиев в посока към НДК, точно в един от няколкото мига, докато пресичаше трамвайната линия, и от това потрепера, от мисълта за това, да, потрепера цялото му същество - че то вече не бе мускул какъвто беше вчера. Вече знаеше как се казва тя, вече бе видял златистите отблясъци в очите ѝ. Бе видял дори, че усмивката ѝ е с остри ъгълчета в краищата си.
Част трета: Тя
Беше родом от Стара Загора и се притесняваше, че говори на меко, въпреки че не говореше така, поне не толкова, колкото човек би могъл да очаква от някого, който е родом от Стара Загора. Бяха ѝ казвали да не се притеснява, че има мек говор, никак дори, но че ѝ личи, че е от там, задето казва “родом”, “инак”, “тъдява” и “дордето”. От това тя обаче не се притесняваше, даже се гордееше, понеже знаеше, че е от четене и не подражаваше. Беше висока метър и седемдесет и три, с широки глезени, малки остри гърди, много фина талия и леко тесни рамене. В гимназията обичаше да ходи на плуване, да чете детски приказки, стара родна художествена литература, книги по философия и да гледа филми - исторически, научнопопулярни, и само понякога, когато е тъжна, и много, много самотна, като самотен може да се почувства изведнъж само един подрастващ човек на петнадесет години, дори когато е вече на седемнадесет, да слуша джаз от 50-те и 60-те години на 20-ти век и да мечтае за любов, каквато има само в най-глупавите книги, а тя знаеше каква е любовта в тях просто защото можеше да се досети и без да ги е чела, защото всеки, който копнее за любов, копнее за същата глупава любов като в онези книги, независимо от опита и възрастта си, независимо дали някога бе обичал или не, независимо дали някога е бил обичан или не. Нямаше други приятелки освен две зубърки. Другите момичета скрито ѝ завиждаха задето е красива и изящна и мила, а явно и се подиграваха, задето дружи с момче с очила и с момиче с шини на зъбите, които четяха и гледаха стреснато щом погледите им се пресичаха с тези на другите. Момчетата обаче не се интересуваха с кого дружи, какво чете той и какво носи на зъбите или носа си, дали има криле на прилеп или хриле на риба или опашка на дявол, те обожаваха нея, не заради тези до нея, край нея, около нея, а обожаваха я въпреки тях и въпреки себе си обожаваха дори тях заради нея, заради нея самата, нея въпреки другите, нея преди която и да е друга, нея най-вече и пак нея, и не го криеха…
Беше завършила немска филология с отличие, второ висше психология, отново с отличие. Философията вече не я вълнуваше така както преди - с порастването си беше научила, че не е наука, както твърди. Опитваше се да гледа на живота по практичен, прагматичен начин, както твърде много жени, и както всички, които правеха така, се гордееше особено с това. Обичаше да е здраво стъпила на земята и с двата си крака, най-много да застанеше на един, само понякога, само за малко, и тогава обичаше да рисува и да изработва саморъчно бижута. Не бе важно на каква цена ще ги продаде, важното беше да е създала нещо с ръцете си. Картините, разбира се, не продаваше, считаше, че не са достатъчно добри, тях ги скатаваше, а може би ги оставяше да отлежат за по-добри дни - ако не с друго, с това, че в тях ще ги вижда по-хубави. Обичаше и да се разхожда, да се изкачва запъхтяна, с пламнали страни, да подскача от скала на скала леко тромаво, леко неловко, като само леко, временно куца коза, обичаше да милва кората на дърветата там, където е най грапава, както и да прави трапчета с показалеца си в мъха, понякога и с палеца си, ей така, без строго научна причина. Не обичаше езотерика, вътрешното познание не е нещо, което може да бъде доказано по емпиричен, рационален начин, знаеше тя, знаеше също обаче, че не може и да бъде отречено, поне не винаги, поне не и по емпиричен, рационален начин. Знаеше, че учените, дори когато знаят много, знаят твърде малко, понеже са хора, знаеше и че някои хора знаят повече от другите, както и че могат по силно да чувстват. Стараеше се да не го забравя, харесваше ѝ да си представя, че е възможно дори само за миг, дори само хипотетично, да, представяше си, че счита, че дробовете се хранят от въздуха, а слънцето храни очите.
За мъже не мислеше много, стигаше ѝ да знае че те мислят за нея, и че това няма да се промени скоро, понеже скоро красотата и няма да стихне. Да, тя знаеше, знаеше, че красотата ѝ е подобна на буря в душите на мъжете, дори тогава, когато е най-спокойна, че е подобна на вихрушка, която увлича погледи, на стихия, която повлича сърца, даваше си сметка, усещаше дори само по погледите на по-смелите мъже, достатъчно смели да погледнат към нея и да задържат погледа си срещу нейния, сякаш като да гледаха пламък, от който душите им да се насълзяват и сълзят, но без огънят в тях да спира, колко силна бе с женската си слабост, колко остро, колко безжалостно, колко безпощадно се впиваха в очите им крехките ѝ рамене, когато се виждаха през лятото, как ги смущаваше с извивката на шията си, когато извръщаше главата си леко встрани и назад, как дъхът им спираше, видеха ли гърдите ѝ да се издигат, как често кръстосваха крака когато тя показваше своите, но най-вече ѝ правеше впечатление колко силно желаят тя да не види - да пази Бог, богът, който я е създал, който умее да прави огниво от кал - как я желаят те, как ту отвръщат поглед ту свеждат глава, сякаш не тя, а те са жената, сякаш жената е всеки от тях… Разбира се, имаше и от тези, другите, подобните на нерези, с ръцете, с шиите, с татуировки, с белези, които я пресрещаха по улици, заговаряха я в кафенетата – и скъпите, и евтините - предлагаха ту спонсорство, ту бърз секс в тоалетните. На последните отказваше винаги, но не с погнуса, не с презрение, “Аз не презирам никого.” - повтаряше си кротко, без патос и без гордост, и знаеше, че е така, в това не имаше съмнение.
Част четвърта: Среща
Дойде четвърти февруари, беше четвъртък и остана четвъртък цял ден, а той беше безпомощен, беше безпомощен през целия ден и на следващия му се струваше че пак ще е четвъртък, а не петък, и му се струваше, че ще е четвъртък отново и отново и пак и пак до края на живота му, а искаше му се да е петък, защото знаеше, защото се надяваше, че в петък пак ще е на себе си, поне малко, поне мъничко, отново както преди, както преди трети, а дори да не е, поне няма да го боли, поне не толкова, поне малко по-мъничко. Искаше му се да не е там, в тази стая, служеща им за офис, да не е само на може би пет метра от нея, тя леко извърната и леко в гръб, тъй че да вижда само лявото ухо, но не и дясното, да вижда носа ѝ, вирнат леко нагоре с върха си, и част от устните ѝ. Беше му непоносимо, но все още бе рано, бе още рано да се страхува, каза си, но всъщност знаеше, че е късно да се спаси. “Поне не виждам златистия отблясък на очите ѝ!” - помисли си, усмихна се и се облегна назад след това измести екрана на монитора така, че да не я вижда, да бъде на завет от нея. “Още е рано, рано е да се страхуваш!” - каза си, и този път настоя, и искаше да повярва, но пак не успя. Утре може би ще е по-добре, днес няма да говоря с нея. И действително, в четвъртък той нито веднъж не излезе в почивка, когато тя излизаше, нито веднъж не пресече поглед с нейния, не каза нито “Здравей!”, нито “Довиждане!”.
Дойде петък, след още една нощ, в която не беше на себе си, а мислеше и се страхуваше и се чувстваше безпомощен и малък, а нея той чувстваше толкова голяма, толкова голяма, колкото и силна в слабостта си, колкото и жестока в усмивката си, макар без да го осъзнава, без да го усеща дори, защото си мисли, че усмивката ѝ е топла, защото не знае, че всъщност пламти, гори и прогаря. Легна рано, но късно заспа, и дълго преди да заспи гледаше през прозореца, гледаше как се спуска здрачът, как преминава в тъма, как изчезва силуетът на блока отсреща и остава само луна, пълна луна, и между него и нея виждаше рамката на прозореца - една дълга вертикала и хоризонтала през нея, подобни на кръст, и щом превали полунощ, каза си: “Това е кръстът ми!”, защото знаеше какво щеше да стане в петък. И когато стана петък, той го направи, покани я да излязат, и опита се да бъде настойчив и беше, и опита се да бъде забавен и беше, за да не си помисли тя, че е твърде сериозен, а той беше толкова сериозен, че кървеше.
И излязоха, и отидоха в кафенето на Кристал, и попита я какво ще иска, а тя каза маргарита, и той поръча маргарита, а на себе си кафе, дълго, с бутилка топла минерална вода, и понечи да плати сметката и за двамата, понеже там се плащаше още на бара, но тя се възпротиви и каза: “Не, благодаря, настоявам сама да платя.”, и той не настоя, само се усмихна, защото знаеше, че това не е лошо, че тя ще направи това, което би трябвало да прави всяка жена, да, всяка жена трябва да плаща за себе си, особено ако сметката е над 4,99, а маргаритата струваше 5, и усмихна се в себе си, но някак си тъжно, защото знаеше и че не е хубаво съвсем. И подкани я да разкаже за себе си, и тя го направи, направи го искрено и без да се прикрива, сподели разкази и случки от живота си, които - каза си той - не би тя разказала на който и да е, поне не по този начин, и отново се почувства щастлив, и изведнъж му стана леко, и когато тя приключи с разказа си, той поде свой, и после пак тя заговори и после пак той, и получи се разговор, и прииска му се да не свършва никога това усещане за споделеност, но знаеше че ще свърши. И опита се да изтласка тази мисъл от себе си, но тя се връщаше. “Време ли е?” - попита се, - “време ли е да рискувам вече всичко дотук като я попитам, да рискувам ли да разруша и малкото което имам, за да получа нещо, което е твърде голямо за мен и ще ме погуби?” Бяха минали два часа и знаеше, че няма много време, знаеше, че или трябва да го изрече или да не го изрича никога, защото инак, ако не го изречеше, втора среща нямаше да има, а и да имаше, нямаше да е такава, защото такава тя можеше да е само веднъж. И погледна я каквато бе, мила, но и също твърда, докато говореше, с коса, вързана на конска опашка, също като на трети февруари, когато я видя за първи път. Беше седнала с изправен гръбнак, който не опираше в облегалката, беше като забодена на мястото си, стегната, стройна, толкова твърда и стегната изглеждаше снагата ѝ, като на конче, че той неволно си представи връхчетата на гърдите ѝ. “Дали са малки и леко кафеви?” - помисли си. - “Такива биха ѝ подхождали - и много, много твърди, когато се възбуди...”
“За какво мислиш?” - попита го тя, когато видя че е разсеян, и не я слуша.
“За конете в снега.” - каза той и се усмихна: - “Извинявай, извини и мен, и февруари!”
“Значи харесваш коне?” - попита го тя.
“Да, и конски опашки.” - усмихна се той и посочи към косата ѝ.
“Значи аз те разсеях, аз сама те разсеях от себе си?”
“Да, мъничко, но беше приятно, красиво е дори, когато жена те разсее от себе си по този начин. Тогава знаеш, както трябва да знае и тя, че ще се върнеш отново при нея, съвсем скоро, и ще останеш.”
“Искаш ли да ми кажеш нещо?”
“Казах го.”
“Искаш ли да го кажеш по друг начин?”
“Засега не, засега не мога.”
И като го каза, осъзна, че никога друг път нямаше да го може повече от сега, че това „сега” няма да се повтори, че кръстът ще остане завинаги между него и луната, когато е у дома и се опитва да заспи, а не може - когато не може да заспи, защото мисли за нея и за това, че я няма до него и че никога няма да я има, макар че ще я има винаги, че винаги ще я има за него, да, винаги, но не и до него, и за това “сега” мислеше, точно това, което тъкмо отмина, и което никога повече няма да е “сега” отново, и никога няма да е повече “сега” отколкото беше преди малко. Знаеше, че кръстът ще остане завинаги помежду него и луната, когато е у дома и се опитва да заспи и не може, както в първите минути на петък, знаеше, че събота ще има, че събота ще дойде, но не и неделя, поне не за него. И като съзна тези неща, стори му се, че усеща тежест някъде долу, вдясно, току под ребрата, и не можеше - дори не опита - да сравни тази тежест с нещо друго, не, толкова голяма бе, че не можеше да я сравни с нищо...
КРАЙ
*Северина е женският вариант на името Северино, със значение от латински “сериозен”, “строг”
