Искаш да споделиш на някого, че не се чувстваш добре, никак дори, ама никак, и че светът ти тежи, все едно е само твой и на никого другиго, и че си както според логиката на тази самота сам, така и според силата ѝ безутешен, макар и да знаеш, че и спрямо множеството на човеците, което те превръща в единствен, и спрямо големината на мъката, поместена вътре в теб, си незначителен до степен сякаш не съществуваш за друга цел освен да си виртуален преносител на тази същата (по аналогия с живота, който съществува само заради това да е преносител сам на самия себе си), която всъщност е разположена някъде другаде, вън от теб, като във виртуален, абстрактен облак, към който имаш ексклузивен достъп и безсрочен абонамент, в нещо като космическа централа на екзистенциалната и прочие скръб и отчаянието, понеже е твърде голяма, за да се вмести вътре в изтерзаното ти Аз, дори когато е написано с главна буква, която, бидейки главна, заема повече пространство от малката, дори когато тази е написана върху двуизмерна плоскост, камо ли в четирите измерения на душата ти, но пък какво значение има как е написано "А"-то, ако го четеш само ти, който си го написал, защото когато го четеш или мислиш сам и единствено ти, в преставите ти на автор голямото "А" си остава малко също като малкото, ако не и по-малко, но както и да е, та решаваш, примерно, да пишеш (по интернет) на "някого другиго", каквито има много (понеже спрямо "Аз"-а ти всеки друг е "някой друг"), за да споделиш, щото уж казват, че споделената мъка е половин мъка, но понеже не може да почнеш просто така, като напишеш "Аз", особено ако не си му писал скоро, а последно когато си му честитил рождения ден, почваш отдалече, с едно стъписващо "Здравей!", или с ужасяващото "Как си?", и го подкачаш с някой словесен апел под формата на шега, той пък взема, че ти отвръща, и какво друго да направи, ако ти е поне малко приятел или недай си боже да иска да общува с теб въпреки това, и разговорът става несериозен, сякаш просто запълвате с него някак пространството, нелепо отворило се след нелепото "Здравей!" или онова другото, което не искам да напиша пак, с каквото ви попадне, а отпосле пък не върви - никак даже - съвсем да променяш посоката, току развалиш нещата още повече, и така, след няколко разменени празнословия, всеки си затваря прозорчето, той се пита защо си решил да му пишеш, само за да го занимаваш с глупости, а ти се чудиш наистина ли си бил толкова наивен да мислиш, че има смисъл да говориш за тези неща, които те мъчат, и то току така, изотникъде ... И отново се уверяваш, за предпоследен път - макар всеки път да го чувстваш като дошъл след последния - че не можеш да измамиш несподелимостта, а опитът да го направиш, вместо да я разполови, прави мъката ти двойна.
В своята непоносима цялост, несподелен, светът принадлежи на всеки, който изпитва мъка, скръб или терзание.
Гълъбово, седм. на 20-24.04.2020
