И ето го, клончето, точно на мястото където бих очаквал да го видя, или пък може би не, може би не бих, да, може би точно там, където не бих очаквал да го видя, но където въпреки това то напук на мен си лежи, и ето че, мислейки за това, че всъщност мястото му е там, и че то само ми прави напук като лежи точно тук, не осъзнавам как съм се взрял в него, (или не – напротив, осъзнал съм, след като го казвам) и всъщност, вместо да мисля за клончето, бидейки взрян в него, всъщност по-скоро мисля за състоянието си на вклончевзряност, в което клончето с подлост, подобаваща на клон, ме въвлече сякаш през портал или порта, или може би не, може би това беше до момента, в който не почнах да мисля за мъртвото врабче, което видях малко преди това, по рано днес, или пък беше преди няколко дни, освен ако не беше нощес, но тъй или инак, ето че, преминал през порта с форма на клонче, преминах и през врата с форма на врабче, и ето ме въвлечен в мисли за смъртта на тварите хвърчащи, лазещи, пълзящи, за смъртта на ангели, гекони, водни кончета, и покрай тях за преходността на тварите, във врабчета вмислени и взряни в мъртви клончета, и за това колко хубав край е направена смъртта да бъде на живот поне до края си безкраен, до онзи край, чрез който се възражда, от мъка изтъкан, от похот и гняв, от безумство и жажда, и ето че вече не виждам клонче, въпреки че съм все още втренчен в него, но в мига, когато разбирам това, отново го виждам, и клончепортата хлопва (зад мен!), и се стряскам понеже разбирам, да, осъзнавам, че съм изглеждал клончеобсебен – не преувеличавам – не само на себе си в този момент, но и на някого другиго (а защо не на всеки друг!), и в този момент, и във всички тези преди него, които сега убягват на съзнанието ми (или поне така ми се струва в паниката ми) обратно назад до самото началото на клончесъзерцанието ми, и че този някой друг, за разлика от този, в когото е вренчен (т.е. мене), е бил втренчен и с ума си в него (да, в мен), през цялото време...
