неделя, 26 август 2018 г.
вторник, 21 август 2018 г.
Вторник - ден за пожелания
Антон Чикакчиев
(по реален разговор)
"Само вторник е, а аз вече искам да умра!" - оплака се тя и добави: - "И не се преструвай, че ти не искаш!"
"[Познаваш ме,] желая го през цялото време", написах на клавиатурата, представяйки си, че го казвам с тъжен, кротко-ироничен тон. - "Но трябва да знаеш, че аз си представям смъртта като състояние, предполагащо по-голяма интимност с вселената и живота от самия живот."
"Вземи си малко отпуск и отиди на морския бряг" - предложи тя, - "да лежиш на плажа е почти като да си мъртъв."
"Интересен подход към представянето на смъртта" - отбелязах аз, - "трябва някой път да си поговорим на тази тема."
"Да, и аз искам." - съгласи се тя.
София, 15.05.2018
(по реален разговор)
"Само вторник е, а аз вече искам да умра!" - оплака се тя и добави: - "И не се преструвай, че ти не искаш!"
"[Познаваш ме,] желая го през цялото време", написах на клавиатурата, представяйки си, че го казвам с тъжен, кротко-ироничен тон. - "Но трябва да знаеш, че аз си представям смъртта като състояние, предполагащо по-голяма интимност с вселената и живота от самия живот."
"Вземи си малко отпуск и отиди на морския бряг" - предложи тя, - "да лежиш на плажа е почти като да си мъртъв."
"Интересен подход към представянето на смъртта" - отбелязах аз, - "трябва някой път да си поговорим на тази тема."
"Да, и аз искам." - съгласи се тя.
София, 15.05.2018
събота, 18 август 2018 г.
Двама бащи
Антон Чикакчиев
Все още си спомням линията, по която го напусна животът. Все по-плътна и по-мрачна под стихващия ритъм на сърцето му. Толкова наситено червена, като да щеше да остане такава завинаги...
***
Хвърлих се върху му и го свалих на земята, след което започнах да му нанасям удар след удар – в лицето и по целия череп – влагайки всичката сила, която имах останала в ръцете си. Исках да ме види, точно преди да загуби съзнание, такъв, какъв аз сам себе си исках да видя, но не можех – поне в гнева си несломен, поне в яростта си свободен.
Но той и този път ме спря.
Беше ми като втори баща, като единствен баща. Първия си почти не помнех – бил убит, когато съм бил на две.
Името му беше Ангел – може би не най-подходящото име за човек, отнел живот, но със сигурност име, което успяваше да изрази това, в което той се превръщаше за мен, когато имах нужда от него. Той винаги бе там, където имах нужда от него. Винаги бе там в точното време, за да ме спре и да ме спаси – от това да убия, от това да бъда убит, от това да бъда пратен в карцера, или да бъда пребит. Беше с мен и когато бях сам – за да ме спаси от най големия ми враг, от най-страшния ми съкилийник – моя собствен Аз.
Той излежаваше доживотна присъда. Аз бях осъден на 18 години първоначално, по-късно присъдата ми беше намалена на 12 години. Не за добро поведение. Името ми е Александър. Убих най-добрия си приятел, когато бях на 18. Убих го вечерта, в която ми каза, че баща ми не бил толкова добър човек и баща, че да заслужава толкова продължителен траур. Най-добрият ми приятел не бе първият, който се бе опитвал да ми каже това, не бе и първият, който бе успявал. Може би избрах да убия него не за друго, а именно защото беше най-добрият ми приятел. Убих го символично – за да си докажа, че дори най-добрият ми приятел не значи за мен жив колкото баща ми мъртъв. В един особен смисъл това убийство бе и акт, с който исках да докажа свободата си. Акт на свобода, който по ирония ме вкара в затвора. Когато загубих свободата си обаче, в един следващ пласт от ирония намерих своя втори баща. Предполагам, това е скритият механизъм на живота, доста явен при мен – човек винаги печели или губи едно нещо за сметка на друго.
Петнадесети август бе датата, която очаквах с твърде малко търпение, с твърде много вълнение в затворническата си душа – тази година навърших 30.
Имаше само едно нещо, или по-скоро някой, който щеше да ми липсва от това място, но който за сметка на това щеше да ми липсва много – Ангел. На дванадесети той ме срещна и ми каза, че иска да ме види вечерта на начетиринадесети. Имал да ми направи някакво признание, много трудно при това, увери ме, сякаш не можех да го прочета в погледа му.
"Какво е, кажи!" – подканих го.
"Не, ще ти кажа на четиринадесети."
"Подарък за сбогуване?" – потупах го по рамото и се засмях.
Той не се усмихна; не каза нищо, нищичко.
Четиринадести август дойде. Отидох в килията му да го видя. Исках да го прегърна и да разбера какво е нещото, което иска да сподели. Той ме прегърна също и ми пожела всичко най-добро, със сълзи на очи. Не каза обаче нищо друго.
"Но какво има?" – попитах. – "Какво е, което те мъчи до степен да не можеш дори да отвориш дума за него, дори пред мен! Ти си ми като баща, можеш да ми кажеш всичко!"
Той обаче така и не каза нищо, само продължи трагично да ме гледа в очите.
"Зная, ти също ще ми липсваш много, но бъди сигурен, че ще идвам да те виждам, няма да те забравя!"
"По-добре недей!"
"Но защо, какво има?!"
"Сигурно е заради усещането, че ме губи." – казах си. – "А може би мисълта, че напускам това място, му напомня, че за него този ден никога няма да дойде."
Не че не бе изпадал в подобни състояния и преди. На доста пъти го бях виждал да изпада в меланхолия и тъга, защо – никога не посмях да попитам. Надявах се някой ден да узная, но този ден не дойде. Поне не и преди петнадесети.
Освиркванията и псувните на част от съкилийниците ми ме съпроводиха по пътя ми към входа на затвора, който за мен в този ден за първи път щеше да бъде и изход. Мисълта за свободата може предизвика завист у всеки тук – в мястото, където си способен да завиждаш дори на нечие чуждо страдание или скука, ако ги виждаш по-малко тежки от твоите собствени.
"Това е за теб" – каза ми един от служителите, докато взимах нещата си, и ми подаде един внимателно запечатан плик. – "От един от затворниците е."
На плика имаше надпис: "Отворѝ го, когато си вече свободен – за да узнаеш защо аз никога няма да бъда." Беше подписан от Ангел.
Излязох от зданието на затвора, и след като му отправих един прощален поглед на омерзение и ненавист, побързах да отворя плика. Не можех да чакам повече.
"Аз съм убиецът на баща ти." – гласеше бележката.
(Списание "Пламък", 1/2018)
Все още си спомням линията, по която го напусна животът. Все по-плътна и по-мрачна под стихващия ритъм на сърцето му. Толкова наситено червена, като да щеше да остане такава завинаги...
***
Хвърлих се върху му и го свалих на земята, след което започнах да му нанасям удар след удар – в лицето и по целия череп – влагайки всичката сила, която имах останала в ръцете си. Исках да ме види, точно преди да загуби съзнание, такъв, какъв аз сам себе си исках да видя, но не можех – поне в гнева си несломен, поне в яростта си свободен.
Но той и този път ме спря.
Беше ми като втори баща, като единствен баща. Първия си почти не помнех – бил убит, когато съм бил на две.
Името му беше Ангел – може би не най-подходящото име за човек, отнел живот, но със сигурност име, което успяваше да изрази това, в което той се превръщаше за мен, когато имах нужда от него. Той винаги бе там, където имах нужда от него. Винаги бе там в точното време, за да ме спре и да ме спаси – от това да убия, от това да бъда убит, от това да бъда пратен в карцера, или да бъда пребит. Беше с мен и когато бях сам – за да ме спаси от най големия ми враг, от най-страшния ми съкилийник – моя собствен Аз.
Той излежаваше доживотна присъда. Аз бях осъден на 18 години първоначално, по-късно присъдата ми беше намалена на 12 години. Не за добро поведение. Името ми е Александър. Убих най-добрия си приятел, когато бях на 18. Убих го вечерта, в която ми каза, че баща ми не бил толкова добър човек и баща, че да заслужава толкова продължителен траур. Най-добрият ми приятел не бе първият, който се бе опитвал да ми каже това, не бе и първият, който бе успявал. Може би избрах да убия него не за друго, а именно защото беше най-добрият ми приятел. Убих го символично – за да си докажа, че дори най-добрият ми приятел не значи за мен жив колкото баща ми мъртъв. В един особен смисъл това убийство бе и акт, с който исках да докажа свободата си. Акт на свобода, който по ирония ме вкара в затвора. Когато загубих свободата си обаче, в един следващ пласт от ирония намерих своя втори баща. Предполагам, това е скритият механизъм на живота, доста явен при мен – човек винаги печели или губи едно нещо за сметка на друго.
Петнадесети август бе датата, която очаквах с твърде малко търпение, с твърде много вълнение в затворническата си душа – тази година навърших 30.
Имаше само едно нещо, или по-скоро някой, който щеше да ми липсва от това място, но който за сметка на това щеше да ми липсва много – Ангел. На дванадесети той ме срещна и ми каза, че иска да ме види вечерта на начетиринадесети. Имал да ми направи някакво признание, много трудно при това, увери ме, сякаш не можех да го прочета в погледа му.
"Какво е, кажи!" – подканих го.
"Не, ще ти кажа на четиринадесети."
"Подарък за сбогуване?" – потупах го по рамото и се засмях.
Той не се усмихна; не каза нищо, нищичко.
Четиринадести август дойде. Отидох в килията му да го видя. Исках да го прегърна и да разбера какво е нещото, което иска да сподели. Той ме прегърна също и ми пожела всичко най-добро, със сълзи на очи. Не каза обаче нищо друго.
"Но какво има?" – попитах. – "Какво е, което те мъчи до степен да не можеш дори да отвориш дума за него, дори пред мен! Ти си ми като баща, можеш да ми кажеш всичко!"
Той обаче така и не каза нищо, само продължи трагично да ме гледа в очите.
"Зная, ти също ще ми липсваш много, но бъди сигурен, че ще идвам да те виждам, няма да те забравя!"
"По-добре недей!"
"Но защо, какво има?!"
"Сигурно е заради усещането, че ме губи." – казах си. – "А може би мисълта, че напускам това място, му напомня, че за него този ден никога няма да дойде."
Не че не бе изпадал в подобни състояния и преди. На доста пъти го бях виждал да изпада в меланхолия и тъга, защо – никога не посмях да попитам. Надявах се някой ден да узная, но този ден не дойде. Поне не и преди петнадесети.
Освиркванията и псувните на част от съкилийниците ми ме съпроводиха по пътя ми към входа на затвора, който за мен в този ден за първи път щеше да бъде и изход. Мисълта за свободата може предизвика завист у всеки тук – в мястото, където си способен да завиждаш дори на нечие чуждо страдание или скука, ако ги виждаш по-малко тежки от твоите собствени.
"Това е за теб" – каза ми един от служителите, докато взимах нещата си, и ми подаде един внимателно запечатан плик. – "От един от затворниците е."
На плика имаше надпис: "Отворѝ го, когато си вече свободен – за да узнаеш защо аз никога няма да бъда." Беше подписан от Ангел.
Излязох от зданието на затвора, и след като му отправих един прощален поглед на омерзение и ненавист, побързах да отворя плика. Не можех да чакам повече.
"Аз съм убиецът на баща ти." – гласеше бележката.
(Списание "Пламък", 1/2018)
сряда, 8 август 2018 г.
вторник, 7 август 2018 г.
Светци и Дон Кихоти
Антон Чикакчиев
В състояние нормално
сме подобни на роботи –
живеем био-машинално,
в модуси, на обороти.
Човек най-често се пробужда
щом престане да "работи";
и убийци тъй се раждат,
и светци, и Дон Кихоти.
Гълъбово, 07.08.2018
четвъртък, 2 август 2018 г.
РТК "Ахелой"
Антон Чикакчиев
Викам ѝ: Айде, ще те правя бранч мениджър на РТК-то. Тя мига на парцали.
"Какво е РТК?" - логичният въпрос.
"Вий жените не може без да се гевезите и назландисвате, не можете без да задавате въпроси," - викам ѝ – "не ти ли стига, че ще бъдеш бранч мениджър, ми сега и претенции имаш да знаеш на какво."
"Не знам дали искам."
"Всички сте така." - засмях се. - "Мога да ти кажа, но само при условие, че не откажеш, като разбереш."
"Ама как така, нали именно тогава ще реша."
"Аа, не! Не може така. Знанието си има цена, не можеш да минеш без да я платиш. Или избираш, без да знаеш, или научаваш истината, но нямаш избор."
"Добре, нави ма." - рече и прихна.
"Религиозно-трудова комуна, мисля да я кръстя "Ахелой": РТК "Ахелой"."
"Защо точно "Ахелой"?!"
"Защото звучи гордо и напълно неадекватно - ще бъде базирана в Родопите."
"И какво ще правим в това РТК?"
"Ще населим някое изоставено село. В сградата на кметството ще пържим риба в неделя след литургия. Ще има и диско топка. В петък вечер ще гасим светлините, ще слушаме щурците, ще мечтаем за смъртта и ще мислим за Бога. Или последните две неща наобратно. Накратко: В "Ахелой" ще се борим с прагматичността, РТК-то ще е място за "излишните"."
Тя се усмихна скептично и без да каже нито дума, обърна се и се оттегли.
"Побързай обаче, решавай," – викнах подире ѝ. – "членството ще е на доброволен принцип само в началото, докато си стъпим на краката. След това ще го направим задължително!..."
Гълъбово, 03.06.2018
Абонамент за:
Публикации (Atom)