Тихомир

Антон Чикакчиев

(кратката версия на историята, която впоследствие превърнах в кратък роман на арабски език; издадена за пръв път в списание "Пламък")

Нищо в улицата не привличаше вниманието, като здрачината да бе смекчила и шума на града редом с формите на сгради и хора. Силуетът му започна да се очертава по-ясно едва когато приближи. Вървеше спокойно, бавно, без дори намек за припряност. Такъв си беше, имаше особената способност да създава у хората една особена представа за себе си, представата за човек по уморен начин спокоен и по тъжен начин безгрижен. Беше мускулест, добре сложен мъж, от тези, на които хората гледат по-скоро с боязлива неприязън, отколкото с респект. Липсата на жизненост бе обаче тъй характерна за него, че дори когато се случеше да демонстрира такава, тя сякаш само още повече подсилваше усещането за отсъствието на какъвто и да вътрешен ентусиазъм, който да се съотнася с нея, сякаш такъв му липсваше винаги – във всичко, което предприемеше, ако и то, всъщност, никак да не бе малко. Причината за впечатлението, което оставяше за себе си, мисля си, бе онзи ироничен, скептичен поглед, с който винаги гледаше заобикалящия го свят, като да казваше с него: “Надявам се да не остана тук задълго... но и нищо не пречи да свърша това-онова докато чакам, може друг и да не намери време...” А неща, за които никой друг не намираше време, винаги се намираха. Мислеше си понякога, че хората до такава степен са заети с това да оцелеят, да се наложат, да преуспеят, да бъдат харесвани и приемани от другите в обществото им от единнадругоподобни, че не успяваха – а може би дори не опитваха – да направят и по нещо смислено, по нещо интересно, по нещо специално. Тихомир вярваше, че за разлика от всички тези хора той нямаше живот, за който да полага грижи, който да отнема от вниманието му. “Аз имам време да живея, имам време да наблюдавам, защото вече съм мъртъв – поне с част от себе си,” вярваше той поне с част от себе си. Тази част Тихомир той бе погребал заедно с майка си.

Как се запознах с него? В една юлска нощ го видях да седи край една алея в Южния парк. Прибирах се необичайно късно, по необичаен за мен маршрут, но не бързах – времето беше чудесно.

Не е необичайно да видиш млад човек да седи просто така в тъмното, около полунощ, покрай някоя алея. Може би и нямаше да му обърна особено внимание, ако изглеждаше като бездомник или наркоман, или ако беше пиян, но нищо от това не изглеждаше вярно. Когато приближих съвсем, забавих ход, за да се опитам да разбера какъв бе случаят – доколкото мракът ми позволяваше. Главата му бе наведена надолу. Ридаеше, почти беззвучно.

– Какво ти е, приятелю? – чух се да изричам.

Той надигна глава. В очите му прочетох притеснение и стеснение от неочакваното – и нетърсено – внимание.

– Нищо... Всичко е наред.... Съжалявам…

– За какво съжаляваш?

– Нищо... Всичко ще бъде наред… Нещата ще се оправят рано или късно. Смъртта, ако не друго, ще сложи край на… Тя не може да е по-лоша от живота, нали?...

Беше объркан до някаква степен, ако съдех по речта му, но определено не беше неадекватен. Изглеждаше по-скоро потънал някъде – някъде, откъдето връщането обратно към повърхността рядко е по силите на човек.

– Но какво се е случило? Мога ли да ти помогна? – настоях аз.

– Не… Никой не може да ми помогне. Никой не би могъл! За да ми помогнеш, трябва да знаеш неща, които никой освен мен не знае, но ако знаеше тези неща, тогава ти щеше да се чувстваш не по-добре от мен, тогава ти щеше не по-малко от мен да имаш нужда от помощ!… Никой не би могъл, никой!…

Знаех, че няма да ми каже повече, и не исках да му оказвам натиск. Все пак направих още едно, последно усилие – този път по-скоро от куртоазия: “Опитай поне, възможно е да ме подценяваш.”

– Възможно е – каза той, от учтивост, ако не друго.

– Ще дойдеш ли с мен? Хайде, ела! Ще отидем в някое кафене; знам едно, което е още отворено по това време. Няма да те карам да говориш, ако нямаш желание, обещавам.

– Как си сега? – попитах го предпазливо, след като бяхме отпили няколко глътки горещ чай. Бяхме мълчали по целия път към кафенето.

– По-добре, благодаря! – каза той, и повдигна глава. – Защо спря при мен, защо ме заговори? Защо ме доведе тук?

Очите му излъчваха спокойствие и умора. Нямаше го вълнението, нямаше го смущението, само признателност – за която не можех да преценя дали е докрай искрена, – и любопитство. Той наистина бе интелигентен човек; знаех, че нямаше как да съм се подвел в това отношение.

– Аз също съм имал някои бурни моменти в живота си… – почнах, но не знаех как да продължа. Изглеждаше на малко над двадесет, може би на двайсет и две до двайсет и четири. – Не изглеждаше пиян, затова реших, че ще да е нещо друго, затова се приближих и тогава те чух да хлипаш – обясних, но побързах да повторя обещанието си: – Но, както казах, няма да те карам да говориш за това, ако нямаш желание.

– Благодаря! Хора като теб не се срещат често. Името ми е Тихомир, между другото.

– Андрей.

– Приятно ми е да се запознаем. Наистина!

– И на мен.

– Съжалявам за това. Имам предвид, сега ми е неудобно. Имам правилото да не показвам никога слабост пред други хора, имам си едно друго “аз” за пред тях… Но този път не можах, не издържах… Когато го видях… Не знам дали ще разбереш… Съжалявам, не бива да говоря за това… Лично е... Не знам и дали ти ще искаш да го чуеш...

– Друго “аз”? Интересно. Слушам те. Обещавам, че няма да кажа на никого.

– Видях църквата, и тя ми напомни за нещо, което ми напомни за нещо друго…

– Кое е първото?

– Бог.

– А второто?

– Няма значение. Още не мога да ти кажа за него. Не още.

– Мисълта за първото ли те натъжи, или мисълта за второто?

– Първото съществува заради второто, мисля си. – тъжна, иронична усмивка се изписа на лицето му. – Искаш да узнаеш какво ме натъжава? Защо ти не се опиташ да ми кажеш какво те прави щастлив? Мислиш ли, че би стигнал по-далеч от мен в опита си да отговориш на този въпрос?

Не знаех какво да кажа. Сведох погледа си върху чашата с чай.

– Виждаш ли? – продължи той след малко. – Да се назове източникът на щастие е дори по-трудно от това да се назове причината за страдание. Никой не се замисля над сложната природа на щастието, докато го има, замисля се само над простичката същност на мъката. Не мъката сама по себе си обаче вълнува човек – мъката е по природа красива, но за да го видиш, трябва да си съзерцател или философ – вълнуват го две неща: това, което я причинява, и това, което може да я излекува. Достигнеш ли обаче до истинския източник на мъката си, с това може да обезсилиш завинаги всеки бъдещ аргумент да бъдеш щастлив. Може би ти звучи познато?... За щастие… – продължи той, и мигом се изсмя с тъга на израза, който неволно бе употребил. След това го повтори обаче още веднъж, като нарочно натърти на него, а в очите му проблесна особена решителност: – За щастие не е нужно да си щастлив, за да живееш истински; не е нужно да си щастлив, за да бъдеш добър човек. Нещо повече дори, понякога си мисля, че точно обратното е вярно: Нещастието е, което те учи на изкуството да живееш, то е цената на най-истинското знание, което би могъл някога да придобиеш. За жалост обаче никой не те пита предварително дали си готов да я платиш, никой не те предупреждава за това, което следва. Защото тръгнеш ли веднъж по този път, тогава друг за теб вече няма да има, няма да намериш и спътници, с които да го извървиш. Пътят на страданието и на истината е винаги път за самотници, ако и по него и да искаха, и да можеха, да поемат всички. Но нищо, не е толкова лошо, че светът е такъв, светът така е направен да бъде… нали?... Човек е винаги сам, и това е едно от първите неща, които научаваш, когато…

– Ще ме приемеш ли за свой приятел? – попитах.

– Благодаря, но нямам нужда от приятели, не вярвам в приятелството. Моля те, не ме разбирай погрешно. Бих разбрал, ако не успееш да ме разбереш… Работата е в това, че… Така или иначе, искам да знаеш, че наистина оценявам твоята загриженост и дружелюбие. – усмихна се още веднъж, но този път без ирония. – Ти наистина си добър човек, желая ти всичко най-добро.

– Може ли все пак да ми кажеш защо не вярваш в приятелството?

– Бях свикнал да гледам на него като на малкия брат на любовта. И когато обстоятелствата ме накараха да спра да вярвам в любовта, последователността изискваше да спра да вярвам и в приятелството.

Не посмях да го разпитвам повече. Разбирах, че явно нещо в живота му страшно се бе объркало, но не знаех дали желанието ми да помогна би могло да доведе до нещо добро, или по-скоро напротив. Не знаех също дали изобщо би ме оставил да опитам. Може би бе очаквал, че ще се натъжа от отговора му, защото, сякаш опитвайки се да повдигне отново духа ми, добави:

– Съжалявам, не исках да оставям впечатлението, че не искам да сме приятели. Не е нищо лично. Всъщност... всъщност ти би могъл да си изключение от правилото! Трябва да знаеш, че аз вярвам в изключенията, че търся изключения непрекъснато, за всичко! Вече си имам няколко, и ако наистина желаеш, ти също можеш да станеш едно.

И наистина, през онази вечер едно бяха положени основите на едно странно, наистина “изключително” приятелство.

Тихомир живееше в свой свят. Всеки човек живее в свой собствен свят. Всичко е субективно и относително, казват хората. Но работата е там, че хората казват такива неща най-вече тогава, когато най-малко имат нещо смислено предвид. Той нямаше приятелка. Никога не бе имал. Веднъж му се било случило да се влюби “като млад” – според израза му, сякаш вече не беше – но когато признал чувствата си, момичето го отхвърлило, както обикновено става в такива случаи, и както само понякога, дала му да разбере, че се страхува от него. Аз не се страхувах от него, нищо в него не ме плашеше; дори когато бе мрачен – а това се случваше често – ми вдъхваше повече доверие от повечето хора, от чиито лица усмивката се скрива рядко. Мисля си, че и в двата случая – и при едните, и при другите хора – истински смисъл зад себе си носи обликът именно в случаите, които са изключение. Да, мисля си, че хората са най-истински именно в моментите, в които не са “себе си” – тези именно моменти ги “разобличават”. От друга страна обаче не ми бе особено трудно да си представя какво тя може да е имала предвид: той бе непохватен и странен, а за жените е нормално да странят от такива мъже. Аз обаче имах усещането, че Тихомир не само си даваше сметка за това как изглежда в очите на обществото, но дори напротив, че нарочно се стремеше да подсили и задържи този свой “неавтентичен” образ – сякаш за да ги предизвика да го надмогнат, да видят какво се крие зад него в действителност, или поне да опитат. Затова и когато един ден ми призна, че е развил този навик – по някаква причина, преди време – реших да се престоря на изненадан, за да не разбере, че съм се досетил сам, но всъщност в себе си знаех, че знае.

Тихомировата представа за кариерното развитие приличаше на представата му за връзките с жени или създаването на семейство – вярваше, че няма смисъл. И действително, не изглеждаше като да има голямо значение за него с какво си изкарва прехраната или колко печели. Подхващаше каквото му падне и често сменяше работата си, сякаш го правеше нарочно, сякаш умишлено искаше да не позволи да пусне корен на този земен свят, сякаш искаше да демонстрира презрението си към него, сякаш не искаше да се захваща с нищо, от което не може да се откаже за времето от залеза на този точно ден до утрото на точно следващия. В началото ми беше трудно да го разбера, жал ми беше, че прахосва усилията и таланта си по този непрагматичен начин, хаотичен дори. Както казах, той бе интелигентен човек и вярвах, че може да постигне много повече вътрешно удовлетворение и паричен доход с цената на само малко повече усилие и най-вече на малко повече разум. Но с времето разбрах, че той разбираше това. Не той мен, аз него трябваше да разбера.

Образът му бе много подвеждащ. Той с лекота създаваше у хората – особено у онези, мнозината сред тях, които разчитат на петминутния стандарт за преценка и оценка на другите – впечатлението, че е до вбесяваща степен спокоен, до блажена степен наивен, и до арогантност безметежен. Беше безвкусен в очите им, а тъй като им вярваха, такъв бе и в душите им. Животът му за тях бе безсмислен, особено сравнен с това, което искаха да можеше да бъде техният. До такава степен те не го разбираха, че не искаха дори да се опитат да го разберат, не искаха дори да проверят дали първоначалният им образ за него не се е оказал погрешен. Тихите води са най-дълбоки, казват хората, но много рядко имат някого конкретно предвид. Не че ако знаеха колко дълбоки са водите в Тихомировия случай, мисля си, щяха да вземат да се трогнат от тихото му мъчение, от безизразното му страдание, от бездънното му нещастие. По-скоро щяха да започнат да странят от него още по-внимателно.

Един ден разбрах – почти насила – че Тихомир дарява част от дохода си на една бедна възрастна жена, която се грижи сама за умствено увредения си и парализиран син. Сподели ми го в своя защита, докато го укорявах, че работи на две места и се преуморява, без да е нужно. Не му трябваше повече от това, които изкарваше от основната си работа. Живееше скромно, но не защото се лишава или пести. Затова и, познавайки и убежденията му, за които споменах, се чудех защо си го причинява.

Възрастната жена живееше в малко селце, разположено недалеч от София. Името ѝ бе Добринка, а името на сина ѝ – Димитър. Тихомир се запознал с нея по време на излет до въпросното селце и, трогнат от трагедията ѝ, така и не успял да я извади от ума си. Намерил начин да се свърже с нея и ѝ предложил да ѝ помага както може. Отначало тя отказвала, но после се съгласила. Майка на болно дете, при това самотна и бедна, не може да си позволи гордостта да откаже помощ. Гласът на Тихомир трепереше от емоцията, която напираше в него, докато ми разказваше за нея. Правеше видимо усилие да задържи сълзите си. Виждайки жалостта му към тази жена и сина ѝ, чувствайки любовта му към тях, аз също почувствах жал – за нея, за сина ѝ, за моя приятел, и за себе си дори – за дето сме малки безпомощни частици от този отчаян и отчайващ свят. Редом с тъгата и жалостта ми обаче – странно – в душата ми намери място и едно особено чувство на щастие, не от онова, щастливото щастие, за което всички се сещаме и можем да разпознаем, а едно друго, отчаяно, двузначно щастие, извиращо от тази именно мисъл – че сме малки, нещастни, незначителни частици от едно огромно цяло, но най-вече от този неин аспект, че тези частици, колкото и малки и незначителни да бяха, все пак можеха, при определени обстоятелства, да добиват и огромно значение – ако не за огромното цяло, което съставляват, поне една за друга.

Сподели ми, че веднъж неволно я нарекъл “майко”. Изчервил се. Засмях се, но знаех, че не е смешно.

Тихомир ми предложи да отида някой път с него, за да ги видя. Не бях сигурен дали искам да си го причиня, но все пак се съгласих. “Човек не бива да отвръща поглед от нещастието – казах си, – така, както не понечва ги отвърне и от красотата. Нещастието е навсякъде, то е като мрака, но също като при мрака, човек не си дава сметка, че е там, докато неговата собствена светлина не угасне.

Попитах я няма ли други живи роднини освен Димитър. Отвърна, че имала още един син, но той живеел в София и никога не идвал: “Там има работа, семейство, деца… Голям човек е станал в столицата, казват, но и много зает бил, затова и не идва… не може… А и ние само бихме му били в тежест... защо да му тежим, щом можем и сами...” Тя едва сдържаше сълзите си.

– Нямаш нужда от него, права си! – почти през зъби изсъска Тихомир, който също бе там в този момент. Виждах огъня в очите му, задавен от сълзи, виждах усилието да не изглежда гневен, макар всъщност да пламтеше от гняв: – Нямаш нужда от другиго!

Тя се изправи и го прегърна. Нарече го “синко”. В мига, преди да го прегърне, тя го погледна в очите, и този поглед, този поглед на тази отчаяна майка аз никога не ще забравя. “Винаги ще бъда наблизо, когато имате нужда” – отговориха неговите очи на въпроса на нейните. Това бе последното, което успях да видя с крайчеца на моите, преди, смутен от сцената, която не предполагаше присъствието на зрители, да понеча да се измъкна от стаята.

Сина ѝ също видях. И умът му, и тялото му бяха в окаяно състояние. Страдаше от тежко забавяне в умственото развитие, придружено с парализа. Не можеше да се придвижва, да яде или да пие без помощта на майка си. Поради някаква причина обаче усмивката не слизаше от лицето му, като че то не можеше да приеме друго изражение освен нея. Контрастът между тази усмивка и всичко останало – у него, у майка му, в цялата тази окаяна къща, в целия този нещастен свят – отразено в светлите му красиви очи, го правеше да изглежда още по-жалък, правеше го да изглежда нещастен до непоносимост. При други обстоятелства – помислих си неволно, – пред мен можеше сега да стои красив и умен мъж, ревнуван от жените, устремен в делата, може би не с голямо бъдеще, но с настояще, достатъчно голямо, за да има в него място и за майка му. Сигурно щеше да бъде такъв, но не беше.

Тихомир беше уволнен от едното от двете мяста, където работеше. Казали му, че често закъснява, че обикновено е изморен и разсеян, че не работи достатъчно добре.

Той беше сломен, много повече, отколкото можеше да се очаква. Едва ли щеше да му е трудно да си намери друга работа вместо тази – мислех си – ако беше опитал, но той сякаш изобщо нямаше желание. Промени се, и тази промяна бе много рязка, почти удивителна. Вече не можех да съзра детето в очите му, поне не лесно както преди. Не бе само това, че пласта от умора в тях бе станал по-плътен, имаше и нещо друго. Вече не искаше да говори дори с мен, търсеше си извинения да не ме види в почивните дни, а когато все пак се случеше да се съгласи да се видим, изглеждаше силно потиснат и неспокоен, до степен такава, че избягваше зрителен контакт. Дори речта му бе засегната от тази тайнствена и страшна емоция, която се опитваше да скрие в себе си. И ето че, в една неделна сутрин, когато понечих да му се обадя, за да го поканя да се видим – както правех винаги в неделя сутрин – не отговори никой. Той или не беше у дома си, или този път не искаше дори да ми откаже, както правеше досега. Опитах да се свържа с него още веднъж след няколко минути, още веднъж след час. Никой не отговаряше. На какво се дължи това, дали не е случило нещо, и ако да – какво може да е – не спирах да се питам.

Следобед не издържах и поех към дома му, в другата част на града. Никой не отвори вратата, когато позвъних. Не се отказах, продължих да звъня. Накрая една старица от съседния апартамент – явно бе дочула настойчивото ми звънене – отвори, за да ми каже къде е “този, когото търсите”: “От полицията бяха тук, те го отведоха.”

– Сигурна ли сте? – не повярвах аз.

– Да, сигурна съм.

Намерих адреса на районното полицейско управление, но те не ми позволиха да го видя. Вместо това, когато разбраха, че го познавам, започнаха да ми задават въпроси, един след друг – за него, за едно болно момче от едно близко село, за една възрастна майка.

Тихомир бе отнел живота на Добринка и сина ѝ.

В средата на втората седмица се свързах с полицейското управление. Казаха ми, че е преместен в централния затвор. Отидох. Спомням си как вълнението ми растеше с всяка стъпка, докато крачех към стаята за посещения. Влязох. Той бе там, бе седнал и ме чакаше, но не ме забеляза веднага. Изглеждаше тъжен и потиснат. Беше отслабнал и блед, по лицето му имаше следи от удари. Беше станал подобен на призрак, но дори такъв той пак приличаше на моя Тихомир, такъв, какъвто го помнех, такъв, какъвто го обичах.

Седнах срещу него. Той повдигна глава. Очите му бяха същите като през онази вечер, когато го видях за пръв път. Беше същото отчаяно и изгубено дете, което ме бе накарало да се отбия от пътя си и да спра.

– Здравей, Тихомир.

– Здравей, Андрей! Благодаря ти, че дойде! Надявах се, че ще го направих, имах нужда да те видя.

– Защо, Тишо? Каква беше причината да…

– Не знам дали ще разбереш… Не знам дали има някой на този свят, който би разбрал… Истината е, че го направих от любов, приятелю!... Последната дума се удави в хрип от отчаяние. Може би искаше да продължи и да каже още нещо, но не можа. Не ридаеше, не плачеше, а виеше, гърчеше се, хриптеше. Цялото му същество се тресеше. Изчаках да се поуспокои, но не можа. Спомням си, че направих плах, инстинктивен опит да го утеша, но той така или иначе не можеше да ме чуе в този момент, камо ли да се вслуша. Дори не погледна повече към мен. Беше ми еднакво мъчително да го гледам и да го слушам. Погледнах към служителите на затвора. Някои се споглеждаха и се усмихваха, други наблюдаваха сцената изпълнени с презрение. Гледката се харесваше на първите, а на вторите доставяше удовлетворение. В самоунижението на Тихомир те искаха да видят наказание, в наказанието искаха да видят справедливост, а когато човек иска да види нещо, го вижда и където го няма. Където го има най-малко дори. Почакаха да се успокои, а когато очаквано той не можа, го поведоха, още хриптящ и тресящ се, обратно към килията му.

На следващия ден отново отидох да го посетя, както му бях обещал.

– Мъртъв е, копе… затворникът се самоуби нощес. – каза ми един от служителите на входа. После взе нещо от бюрото си: – Остави това за Вас.

Беше бележка, сгъната на четири. Отстъпих две крачки назад, отворих я с треперещи пръсти и зачетох: “Ако човек не може да отнеме страданието на някого, може поне да отнеме живота му. Оставям те, приятелю. Две майки и един брат ме чакат да ги видя отново, там горе. Сбогом и прости!”

КРАЙ