Просба за вест

Мила Петя,

как си?

Приятелките ти от с. Смехулци къде викаше, че точно живеят, че нещо ми се поотвори път насам? Поразпитах за тях, никой не можа да ми обясни. Питам един човек пред някогашния хоремаг, викам му: "На Петя от Стара Загора да знайш дружките къде се помещават?" Изгледа ме само и си продължи, куца котка да бях, по щеше да ми обърне внимание, куче да бях, камък щеше да се наведе да вземе. Сигурно ме помисли за някакъв странен човек, дето спира хора като него и ги пита някакви странни неща. А то не за друго ги търсех, ами да им се похваля, че те познавам! "Даже в един квартал живеем в Софията, едни и същи кучета ни гонят, така де, щяха да ни гонят, ако имаше кучета... Да, а може би хубаво щеше да бъде да ни гонят кучетата, хм, но да, по-добре все пак, че кучета няма много-много. Гледам и при вас няма много-много кучета, какво съвпадение!..." - си бях наумил да им кажа, ей така, да подкарам разговор, да не съм неподготвен. Или си мислиш, че неподготвен щях да се изправя пред тях, ей така, само с една глупава усмивка на уста, или пък по-лошо, че някаква глупост щеше да кажа, та да те изложа. Сега такова, моля те да ми проводиш вест (чрез СМС, или ми звънни най-добре (за Вайбър нямам достатъчно останал трафик)) веднага щом прочетеш това, че тъй и тъй съм тук...

Твой верен другар,
Анастас

ПП
И още какво беше казала, че не си спомням добре, едната викаш, такова, хубавка била... Как се казваше тя, нещо не беше ли ми споменала?

Гълъбово, 03.10.2018

Фернандел (Fernandel) - портретна рисунка с молив

Indulgapp

И все пак следва продължение, май излъгах. Но какво пък, този блог почти никой не го чете (освен може би един приятел и може би още един-двама, може би трима дори (но едва ли повече от още петима, сиреч общо шестима, но едва ли точно четирима, както и още един човек, ползващ продуктите на Епъл (и мисля, че знам кой е (и не, не съм аз))))*, така че всъщност - технически погледнато, ако приемем, че лъжата, бидейки съобщение, се осъществява само в степента, в която има получатели - съм излъгал само малко. Може би е съвпадение, но продължението се вписва именно в контекста на борбата с пороците.

Леля Стефка победи в конкурса за оператор-касиер на комплекс за детоксикация от затворен тип с монетно-пропусквателен режим (ОККДЗТМПР)! Работодателят обаче не бе проявил уважение към Пантелей дори колкото да му каже, че не е бил shortlist-нат (допуснат до следващия кръг). Героят ни сам се досети, когато обявата изчезна, а на сайта на комплекса, в съответната под-категория, се появи снимка с кратка биография на успешния кандидат. "Това е обичайна практика," опита се да се самоутеши той, но от това само му стана по-тъжно.

Отчаянието на Пантелей трая обаче само докъм 17:09-17:13, когато се почерпи с предвечерячно с бутилка бира. "Неслучайно ми хрумна да направя приложение за Андроид може би, може би смисълът на този конкурс бе само да ме тласне към мисълта за него, ами да, няма как да не е било затова, а неуспехът ми в този конкурс само ме е подготвял за нещо по-голямо! Но какво приложение да измисля, дето да не е измислено вече? Хм ..."

Погледът му се плъзна към прозореца и неволно се завъртя по винта на ръба на празния буркан, вече измит, от шугърфрий компот от джанки на терасата, с който прибързано се бе почерпил само преди седмица. Тогава, не щеш ли, се сети за глагола "indulge" (често си мислеше на английски, понеже да говори не можеше добре), и в миг му проблесна: "Индулгенции! Ами да, ще завъртя бизнес с индулгенции!"

"Ами да!" възкликна вече на глас Пантелей, получил внезапен прилив на "оптимизин", както обичаше да го нарича. "Значи и в компота от джанки е имало знак от съдбата! Все пак наистина ще накарам Страхил да направи приложение за Андроид - а и за Епъл, защо не, като нищо ще има интерес и там, може после и десктоп ап за Уиндоус, да! - но с него ще таргетираме не хората с будна перисталтика, които търсят очистване в телесния смисъл на думата, а с будна, но нечиста съвест, които търсят душевен катарзис!"

"Само трябва да си изкараме лиценз от католическата църква. Ние пак натам ще пращаме парите, искам всичко да е законно, не искам и ние да опрем до собствените си услуги я, просто ще удържаме комисиони за трансфер като на ***, дето стигат до 25%. Ще го кръстим Indulgapp - в него хората ще могат да споделят статуси, да си правят селфита и се тагват с получените грамоти и плакети."

(набиране на номер)

"Алоу, Страхилей! Няма да повярваш какво измислих! ..."

---

*това е самоирония, може и да са малко повече**
**твърдението относно самоиронията може да е подвеждащо***
***допускането, че твърдението относно самоиронията може да е подвеждащо, би могло също да е подвеждащо

Портрет с туш и калиграфска писалка

Успех, Пантелейе!

Пантелей e млад атомен физик от Тутракан. Той иска да остане да работи в родното си място.

Кандидатства за позицията оператор-касиер на комплекс за детоксикация от затворен тип. Решава да напише мотивационно писмо, понеже е задължително условие. В обявата за работа, която е на английски, изрично е посочено, че:

"Applicants who have not provided a cover letter won't be contacted."

Може би трябва да започна отдалече, кажува си Пантелей и запишува: "От малък обичам да акам – помага ми да си освободя място за още ядене, понеже и да ям обичам..."

Не, твърде профанно е... Дай по-философски:

"Тоалетната е като метафора на живота... може би защото светът е като кенеф, в който фекалиите изплуват най-отгоре..."

Не, твърде песимистично е, леко хейтърско дори, ще ме помислят за някакъв лузър:

"Имам бизнес идея: Ще отворя лафка за вода току пред комплекса, с 20 стотинки по-евтино ще продавам бутилчицата спрямо съседните лафки ("loss-leader", сиреч). Ще я продавам обаче ледено студена! После само ще чакам клиентите да се върнат с 50+20 ст за услугата, в която съм монополист..."

А дали да не предложа да търгувам с потребителските им данни, това доста набира популярност в последно време. Само трябва да накарам Страхил да разработи някакво приложение за Андроид... Защо не локатор на всички комплекси за детоксикация от веригата? Биха могли дори да се тагват и да споделят статуси, така че приятелите им да знаят къде, кога и с колко са се облекчили...

Не, това ще го оставя за интервюто, казва си Пантелей, по добре да не изгърмявам отсега всичките си куршуми! След което прикачва форматираните файлове (CV-то по утвърдения европейски стандарт с актуална паспортна снимка, мотивационното писмо в шрифт Calibri Light, размер 12, разредка 1.5, странични полета 4 см, горно и долно - 3 см, двустранно подравнено) и цъква "Изпрати".

Добре, че освен от атомна физика се интересувам и от маркетинг и не оставам безразличен и към другите аспекти на технологичния прогрес, потрива доволно длани Пантелей по-късно същата вечер. Даже си отваря компот от джанки без захар, за да отпразнува оптимизма си.

Той обаче не знае, че заедно с него по обявата е кандидатствал и човек с опит на подобна позиция - леля Стефка. Кой фактор ще надделее - симпатичният ентусиазъм на аматьора или ненатрапчивата харизма на опитния професионалист?

(Не следва продължение...)

Момче с зелена шапка - акварел

Успех

Хората толкова са свикнали с идеята, че успехът е нещо хубаво - чудесно дори - че може би не се и сещат да си зададат въпроса какво е то успех всъщност и защо аджаба е толкова хубаво - чудесно дори - да го постигнеш?

Нямаше да имам нищо против успеха, ако "успех" значеше "мъдрост", "съзнание", "самоконтрол", "щастие". Когато нарекат някого "преуспял" обаче, доколко пребъдване в някое от тези именно четири състояния имат предвид?

Общество: "Стреми се към "успех"! 1. Защото така трябва (понеже всички това правят); 2. Защото всички това правят (понеже така трябва) 3. ?"

Аз: "Чувствам се най-пълен и богат тогава, когато си представям, че съм още дете."

Гълъбово, 28.09.2018

Момиче - сух пастел

Най-добрият приятел на човек

Антон Чикакчиев

Цинизмът е най-добрият приятел на човек - ще остане с теб дори всички други да те изоставят. Ще е с теб винаги, за те пази от всичко. Включително от утехата.

София, 20.09.2018

Момче на зелен фон - масло върху хартия

Мразя те, обичам те

Антон Чикакчиев

Беше казвал "Обичам те." три пъти, и трите бе влагал много в тези две думи. И трите пъти чувствата му се оказаха несподелени. Веднъж, след години, реши да каже на трима души: "Мразя те!" – ей така, без да влага нищо, само за да види какво ще стане. О, чудо - и тримата откликнаха. Съвсем спонтанно, съвсем искрено.

Гълъбово, 09.06.2018

Водно конче

Красотата на чувствата

Антон Чикакчиев

Чувствата са красиви само докато са красиви, или -- ако вече не са -- докато не ги споделиш. 

Сгрешиш ли, направиш ли последното след изтичането на срока им на "годност", ще повярваш в стих 7:6 от евангелието на Матея дори и да си атеист.

Гълъбово, 09.06.2018

Руини в Савока - абстракция

Вторник - ден за пожелания

Антон Чикакчиев

(по реален разговор)

"Само вторник е, а аз вече искам да умра!" - оплака се тя и добави: - "И не се преструвай, че ти не искаш!"
"[Познаваш ме,] желая го през цялото време", написах на клавиатурата, представяйки си, че го казвам с тъжен, кротко-ироничен тон. - "Но трябва да знаеш, че аз си представям смъртта като състояние, предполагащо по-голяма интимност с вселената и живота от самия живот."
"Вземи си малко отпуск и отиди на морския бряг" - предложи тя, - "да лежиш на плажа е почти като да си мъртъв."
"Интересен подход към представянето на смъртта" - отбелязах аз, - "трябва някой път да си поговорим на тази тема."
"Да, и аз искам." - съгласи се тя.

София, 15.05.2018

Двама бащи

Антон Чикакчиев

Все още си спомням линията, по която го напусна животът. Все по-плътна и по-мрачна под стихващия ритъм на сърцето му. Толкова наситено червена, като да щеше да остане такава завинаги...

***

Хвърлих се върху му и го свалих на земята, след което започнах да му нанасям удар след удар – в лицето и по целия череп – влагайки всичката сила, която имах останала в ръцете си. Исках да ме види, точно преди да загуби съзнание, такъв, какъв аз сам себе си исках да видя, но не можех – поне в гнева си несломен, поне в яростта си свободен.
Но той и този път ме спря.
Беше ми като втори баща, като единствен баща. Първия си почти не помнех – бил убит, когато съм бил на две.
Името му беше Ангел – може би не най-подходящото име за човек, отнел живот, но със сигурност име, което успяваше да изрази това, в което той се превръщаше за мен, когато имах нужда от него. Той винаги бе там, където имах нужда от него. Винаги бе там в точното време, за да ме спре и да ме спаси – от това да убия, от това да бъда убит, от това да бъда пратен в карцера, или да бъда пребит. Беше с мен и когато бях сам – за да ме спаси от най големия ми враг, от най-страшния ми съкилийник – моя собствен Аз.
Той излежаваше доживотна присъда. Аз бях осъден на 18 години първоначално, по-късно присъдата ми беше намалена на 12 години. Не за добро поведение. Името ми е Александър. Убих най-добрия си приятел, когато бях на 18. Убих го вечерта, в която ми каза, че баща ми не бил толкова добър човек и баща, че да заслужава толкова продължителен траур. Най-добрият ми приятел не бе първият, който се бе опитвал да ми каже това, не бе и първият, който бе успявал. Може би избрах да убия него не за друго, а именно защото беше най-добрият ми приятел. Убих го символично – за да си докажа, че дори най-добрият ми приятел не значи за мен жив колкото баща ми мъртъв. В един особен смисъл това убийство бе и акт, с който исках да докажа свободата си. Акт на свобода, който по ирония ме вкара в затвора. Когато загубих свободата си обаче, в един следващ пласт от ирония намерих своя втори баща. Предполагам, това е скритият механизъм на живота, доста явен при мен – човек винаги печели или губи едно нещо за сметка на друго.
Петнадесети август бе датата, която очаквах с твърде малко търпение, с твърде много вълнение в затворническата си душа – тази година навърших 30.
Имаше само едно нещо, или по-скоро някой, който щеше да ми липсва от това място, но който за сметка на това щеше да ми липсва много – Ангел. На дванадесети той ме срещна и ми каза, че иска да ме види вечерта на начетиринадесети. Имал да ми направи някакво признание, много трудно при това, увери ме, сякаш не можех да го прочета в погледа му.
"Какво е, кажи!" – подканих го.
"Не, ще ти кажа на четиринадесети."
"Подарък за сбогуване?" – потупах го по рамото и се засмях.
Той не се усмихна; не каза нищо, нищичко.
Четиринадести август дойде. Отидох в килията му да го видя. Исках да го прегърна и да разбера какво е нещото, което иска да сподели. Той ме прегърна също и ми пожела всичко най-добро, със сълзи на очи. Не каза обаче нищо друго.
"Но какво има?" – попитах. – "Какво е, което те мъчи до степен да не можеш дори да отвориш дума за него, дори пред мен! Ти си ми като баща, можеш да ми кажеш всичко!"
Той обаче така и не каза нищо, само продължи трагично да ме гледа в очите.
"Зная, ти също ще ми липсваш много, но бъди сигурен, че ще идвам да те виждам, няма да те забравя!"
"По-добре недей!"
"Но защо, какво има?!"
"Сигурно е заради усещането, че ме губи." – казах си. – "А може би мисълта, че напускам това място, му напомня, че за него този ден никога няма да дойде."
Не че не бе изпадал в подобни състояния и преди. На доста пъти го бях виждал да изпада в меланхолия и тъга, защо – никога не посмях да попитам. Надявах се някой ден да узная, но този ден не дойде. Поне не и преди петнадесети.
Освиркванията и псувните на част от съкилийниците ми ме съпроводиха по пътя ми към входа на затвора, който за мен в този ден за първи път щеше да бъде и изход. Мисълта за свободата може предизвика завист у всеки тук – в мястото, където си способен да завиждаш дори на нечие чуждо страдание или скука, ако ги виждаш по-малко тежки от твоите собствени.
"Това е за теб" – каза ми един от служителите, докато взимах нещата си, и ми подаде един внимателно запечатан плик. – "От един от затворниците е."
На плика имаше надпис: "Отворѝ го, когато си вече свободен – за да узнаеш защо аз никога няма да бъда." Беше подписан от Ангел.
Излязох от зданието на затвора, и след като му отправих един прощален поглед на омерзение и ненавист, побързах да отворя плика. Не можех да чакам повече.
"Аз съм убиецът на баща ти." – гласеше бележката.

(Списание "Пламък", 1/2018)

Птици

Светци и Дон Кихоти

Антон Чикакчиев

В състояние нормално
сме подобни на роботи –
живеем био-машинално,
в модуси, на обороти.

Човек най-често се пробужда
щом престане да "работи";
и убийци тъй се раждат,
и светци, и Дон Кихоти.

Гълъбово, 07.08.2018

РТК "Ахелой"

Антон Чикакчиев

Викам ѝ: Айде, ще те правя бранч мениджър на РТК-то. Тя мига на парцали.
"Какво е РТК?" - логичният въпрос.
"Вий жените не може без да се гевезите и назландисвате, не можете без да задавате въпроси," - викам ѝ – "не ти ли стига, че ще бъдеш бранч мениджър, ми сега и претенции имаш да знаеш на какво."
"Не знам дали искам."
"Всички сте така." - засмях се. - "Мога да ти кажа, но само при условие, че не откажеш, като разбереш."
"Ама как така, нали именно тогава ще реша."
"Аа, не! Не може така. Знанието си има цена, не можеш да минеш без да я платиш. Или избираш, без да знаеш, или научаваш истината, но нямаш избор."
"Добре, нави ма." - рече и прихна.
"Религиозно-трудова комуна, мисля да я кръстя "Ахелой": РТК "Ахелой"."
"Защо точно "Ахелой"?!"
"Защото звучи гордо и напълно неадекватно - ще бъде базирана в Родопите."
"И какво ще правим в това РТК?"
"Ще населим някое изоставено село. В сградата на кметството ще пържим риба в неделя след литургия. Ще има и диско топка. В петък вечер ще гасим светлините, ще слушаме щурците, ще мечтаем за смъртта и ще мислим за Бога. Или последните две неща наобратно. Накратко: В "Ахелой" ще се борим с прагматичността, РТК-то ще е място за "излишните"."
Тя се усмихна скептично и без да каже нито дума, обърна се и се оттегли.
"Побързай обаче, решавай," – викнах подире ѝ. – "членството ще е на доброволен принцип само в началото, докато си стъпим на краката. След това ще го направим задължително!..."

Гълъбово, 03.06.2018