Антон Чикакчиев
(разказ, вдъхновен от истински случай)
Всяка правдоподобна история следва да включва и магьосник. Ако не за друго, за да звучи достатъчно правдоподобно – в края на краищата, няма нещо по-реално от магичното. А може би също така, и за да има добър край – ако приемем, че понякога дори правдоподобните истории приключват добре (ако приключат въобще).
***
Беше гореща юлска вечер. Сякаш за да подчертае колко нелепо име са му дали, и тази година столичният квартал Хладилника напомняше на жителите си, че по горещина не отстъпва на нито един от кварталите с по-малко претенциозни имена, а по сухота може да съперничи дори на „Сухата река.” Анастас крачеше по пътя към дома си, след пореден ден, прекаран в неуспешни опити да си намери работа, когато случайно погледът му срещна образа на Светослав. Анастас и Светослав се познаваха от средното училище, виждаха се понякога из квартала, но така и не успяваха да се заговорят – и така вече пет години. Нищо няма да ми стане, ако кажа „Здрасти!”, помисли си Анастас и кривна в посока към бившия си съученик. Опровержението обаче го очакваше още на следващата крачка под формата на една надигната плочка: „Дееба!”
„Нали! И аз ѝ мисля същото. Между другото, внимавай къде стъпваш, има една неравност там, може да паднеш...” – Светослав любезно го предупреди, без да отвръща поглед от краката на момичето, което пресичаше близката улица в точно този момент.
„Благодаря, за малко!” – изстена Анастас, с лице все още изкривено от болка, докато изтупваше панталоните си от прахта.
Бяха изминали едва няколко минути откакто се бяха поздравили, но ето че Анастас и Светослав вече се чувстваха комфортно в компанията един на друг – разговориха се за петте години, които бяха прекарали заедно в училището на МОМН, след това и за следващите пет, прекарани поотделно в университета на живота. Направиха си мрачна равносметка колко по-трудни са били вторите пет, и още по-мрачна прогноза за следващите десет. И може би разговорът щеше да продължи по подобен начин, ако не бяха двата литра бирено гориво, което разпали огъня на страстите Светославови в неочаквана посока. Дискурсът на двамата младежи бе загубил доста от невинността си още след литър и двеста, но моментът, в който, след вече литър, петстотин и петдесет, Светослав разкри, че съчетава прозаичното изучаване на общественото право с нестандартния занаят на чародейството, вече можеше да се каже, че бе зададена качествено нова референтна рамка. „Занимавам се с черна магия, също като баща си,” той сподели, и гордо добави: „Всъщност, той точно така е успял да спечели сърцето на майка ми навремето.”
„Ти...?”
„Дали съм луд ли? Може би, би трябвало дори.”
„А кой е най-специфичният аспект на...?”
„На лудостта ли? Свободата. Тя тръгва именно оттам – от осъзнаването на несвободата, и заедно с това от непоносимостта на преструвката за свобода – от непоносимостта да знаеш, че лъжеш вече и себе си, не само другите.”
„Не... питах за магията.”
„А, това ли... Ами като в любовта и другите видове предприемачество – опира до това да намериш правилния партньор и да си поставиш правилните цели.”
„Любимият ти номер?”
„Да призовавам Сатаната. Искаш ли да ти покажа?”
„По-добре не, не още. Нека първо довършим бутилката, няма да стигне за трима ни, а и не ми се иска да пия след него...”
„Вярваш, че Злото е заразно, или притесненията ти са от хигиенен характер? Защото, ако е второто, трябва да знаеш, че огънят* има най-великата пречистваща сила. Сатаната е по-чист от ангел.”
„Наистина ли мислиш така?”
„Убеден съм.”
„Как се обръщаш към него? Със „Сатана”, или с някое друго име? На латински ли му говориш?”
„Използвам различни имена, според случая – знаеш, че той има седем, нали?”
„Не знаех... но звучи дявологично” – Анастас се засмя за първи път; беше се поокопитил.
„Да, седем, колкото са смъртните грехове.”
„Добре, да те попитам тогава така: „Кое ти е любимото?”
„Асмодей може би.”
Анастас вече беше пиян, малко му трябваше. Може би по тази причина и разговорът му се струваше по-малко страннен, отколкото беше. Достатъчно странен обаче, за усили значително интереса му към този негов почти забравен някогашен съученик.
Бутилката бе вече празна. Светослав предложи да отидат да си купят още една. Анастас се съгласи. Но преди това решиха да минат през близките храсти.
Процесът на уринарна детоксикация не мина без усложнения, поне не и за Анастас. В един момент той си даде сметка, че от посока на другия пикантроп до него бяха почнали да достигат някакви странни, нечленоразделни фрази. Неразбираеми, но именно затова още по-обезпокояващи. „На кого, по дяволите, може да говори човек, докато се облекчава?” запита се. „По дяволите!...” повтори си Анастас, и изтръпна. Струята му секна. Светослав не говореше нито на себе си, нито на анатомична част, символизираща предприятието, на което се предполагаше, че и двамата са и телом, и духом отдадени в този момент. „Той е тук, току що го повиках,” победоносно обяви Светослав, с лик, извърнат към този на другия буш-мен.
Анастас бе изумен. Наистина, в рамките само на няколко мига, цялата атмосфера на мястото се бе променила. На път към магазинчето за кафе, цигари и алкохол той на няколко пъти прокрадна поглед към Светослав, мъчно прикривайки тревогата си. Погледът в очите на последния нямаше нищо общо с този отпреди случката в храстите – в тях сега имаше нещо неестествено, нещо не-от-този-свят, нещо нечовешко. Не се сдържа да не се запита: „Как е възможно моят съученик от средното училище, този човек, който изглежда като всеки друг, обикновен, скучен и безинтересен жител на този квартал, на свой ред изглеждащ като всеки друг, обикновен, скучен и безинтересен квартал на София, да се окаже черен магьосник, общуващ с демони?!”
„Виждаш ли нещо странно в мен? Имам предвид нещо необичайно, нещо, което не е в ред, което е не на мястото си по мен, имам предвид – според познанията ти за тъмната страна?” попита Анастас своя събеседник. Нощта се бе спуснала и ги подканяше към раздяла. Светослав втренчи в него пияните си, но зорки очи. Той не възприе шегата, вземаше заниманието си насериозно. След няколко секунди, прекарани във внимателно наблюдение и проникновено умосъзерцание, той заключи:
„Тази червена точка на челото ти. Не ѝ е мястото там. Тя е продукт на черна магия, направена ти от червенокоса жена преди три години.” В следващия миг, подет от вълна ненадеен финантропичен ентусиазъм, той направи предложение, действието по което започна, преди ответната страна да има време за реакция или отказ: „Не се притеснявай, ще я премахна оттам.”
„Ах, не, сега погна мен!... Сега е върху мен!” Светослав изкрещя след малко, ужасен от неочаквания обрат. „Качва се по ръката ми, насочва се е към сърцето ми! Тя ме яде, яде силите ми!”
„Не се притесявай,” Анастас се опита да го успокои на свой ред и протегна ръка да пресече пътя на червената точка. Не вярваше и на дума за тази точка, просто нямаше търпение да се прибере у дома си час по скоро, за да може час по-скоро – ако изобщо бе възможно – да проветри ума си от неволно придобитото познание по неблагородно вълшебство. Искрено съжаляваше за неудачната шега, която само бе отложила във времето мига, в който щеше да се добере до психопасивната среда на празния си апартамент.
Този път Анастас не се обезпокои от странните фрази – всъщност дори ги очакваше. Когато сеансът приключи, с радостта на човек, успял да предотврати страшна беда, Светослав му съобщи:
„Не се бой, повиках Асмодей и го помолих да я отнесе със себе си. Сега тя е там долу – пържи се, забодена сред огньовете на пъкъла! Спасени сме, повече няма да я видим.”
КРАЙ
_____
*бях написал "огънът," но източникът на историята ме информира за грешката и ме помоли да я поправя (и ме похвали, че много добре съм уловил атмосферата на събитията от онази вечер)
