Синистър

(публикувано за пръв път в "Пламък 13" (приложение към сп. "Пламък"), юли 2018 г.)

Кучетата ме подгониха и подирих прибежище, започнах да хлопам по вратите, търчейки из града, започнах да крещя, знаех, че другите са там, наблизо, вътре. Ала по начина, по който знаех, че са близо, чувствах, че не са...

Кучето, което бе отляво, на име Синистър, бе по-бързо от другото, скочи върху ми преди да успея да се обърна.

 

***

 

Усмихна ми се. Тя винаги ми се усмихваше. „Как си?”

„Като куче с гердан. Ти?”

Тя прихна:

„И аз добре.”

Усмихнах ѝ се и аз на свой ред, но без да кажа нищо повече. Не казах нищо, въпреки, че тя очакваше разговорът да продължи, и продължаваше да се усмихва. Обърнах се и тръгнах към мястото си, което беше в другата част.

Исках да кажа, че се чувствам „като куче в геран”, но това така или иначе нямаше значение. За мен дори, камо ли за нея. Реших, че няма нужда да знае истината. Затова ѝ поднесох нещо, което само звуково да я наподобява. И добре, че така сторих, понеже иначе щеше да се престори, че иска да разбере защо, а моят отговор щеше да повлече още въпроси, на които не исках да отговарям. Но, за да отговоря все пак, щях да кажа нещо остроумно, но невярно, което щеше да ме накара да изглеждам като глупак – не в нейните очи, нея щях да съумея да заблудя може би, а в своите. А още по-лошо, можеше и да ме попита с искрен интерес, без да се преструва. Тогава щеше наистина да ми се прииска да отговоря, но пък още повече нямаше да мога.

 

***

 

Отидох в любимото си кафене. Не харесвам, че не слагат течен – или какъвто и да е – сапун в тоалетните, та ми се налага да си нося мокри кърпи, когато планирам да отида там, не харесвам и други неща, но това, че не харесвам доста неща, ми харесва по своему, помага ми да се съсреточа върху нещата, които ми харесват, допринася за това да мога да го нарека любимо. Проблем щеше да бъде – и то огромен – ако мястото бе съвършено, тогава въображението ми щеше да се впие в него като бълха в бедрото на горски пътник или кърлеж в ухото на селска котка, диво прасе и прочие ненапудрена с пудра против бълхи и кърлежи полудомашна или дива твар, и да изцеди от него и поеме в себе си всяка капка несъвършенство в рамките на хранителния си периметър. Да, в съвършенството има много несъвършенство, както има много съвършенство в несъвършенството. Седнах и поръчах бутилка бира. Не обичам бира особено, но това нямаше значение, не бях отишъл там, за да пия нещо, което ми е приятно. Отидох там, за да съзерцавам, това е, което обичам, правя го от малък. В съзерцанието обектът, от който тръгваш, е само средство за постигане на целта, път към нея. Още на следващата стъпка следва отделянето от този обект. Характеристиките на този обект обаче биха могли да са в помощ на съзерцателя именно тук. Когато пиеш или ядеш нещо умерено неприятно, то те изтласква от себе си в посоката, която искаш. Хм, може би не точно в тази посока, но във всеки случай, изтласква те „навън”, създава посока, а от посоката движение, и вече от теб зависи къде ще го оставиш/накараш да те отведе. Когато правиш нещо, което ти е умерено неприятно, се контролираш по-добре, отколкото когато изпитваш удоволствие.

Край заведението мина куче, мъжко. Куцаше с левия си крак, може би бе гонило кола. Не им е лесно на кучетата в епохата на автомобилостроенето, помислих си, и те страдат от технологиите като хората. В условията на липса на технологичен прогрес и двигатели с вътрешно горене, ако си куче, би накуцвал само ако се препънеш в бордюр или камък, докато гониш някоя подла котешка твар, ако стъпиш накриво в дупка, загледан в недоопрано пране, простряно на телена ограда, ако те подритне някой млад пройдоха от невинна злоба, или ако дете те замери с камък поради карма невежество.

Жалко, че мехурчетата са винаги кръгли, потискат въображението, то някак си се плъзга по кръглата им форма, няма достатъчно сцепление, не може да зачене образ. Ако бяха като облачетата – може би трябва да мина на ментомастика, нея също достатъчно не обичам, за да мога да се съсредоточавам – в тях щях да мога да виждам какво ли не, дори малки зверчета. Аксолотли или кученца, примерно. Неволно се загледах в мехурчетата в чашата, но очаквано не съзрях нито едно аксолотло- или кучеобразно мехурче. Казах си: „Колко интересно би се получило, ако напиша книга от хиляда страници, в която описвам мислите, които могат да минат през главата на определен човек, докато гледа тази чаша, или подобна на нея, в течение само на една минута, особено ако същият не обича да пие бира, но пък обича да гледа мехурчетата ѝ... Да, би се получила чудесна книга. И неоценена, както се полага на такава. Каква глупост, щяха да си кажат хората, когато/ако започнат да я четат - толкова ми се иска да можех да видя физиономиите им точно в момента, когато разберат, че книгата е за това и само за това в протежение на хиляда страници - и нямаше да я дочетат. А в нея щеше да има много умни неща, мъдри дори, много повече от тези в книгите за приятелството, любовта и прочие, със сигурност повече отколкото в който и да е бест-селър или пейдж-търнър. Проблемът щеше да е, че тези умни неща щяха да бъдат облечени в безсмислици. Затова не пиша – защото знам, че ако пиша, никой няма да ме чете, но преди това никой няма и да ме издаде. Издателите ще ме мислят за чалнат човек, пишещ глупости, а те обичат такива хора само ако вярват, че могат да спечелят пари от тях. Повечето от издателите имат читателите си за глупаци, убеден съм, не мога по друг начин да си обясня, че толкова държат да им предлагат смислени неща. Да, ако напишех такава книга, издателите щяха да ме подритват като помияр.

„Вие считате ли, че хората са животни?” – не се стърпях и попитах една седнала до мен девойка. Тя се облещи. Очите ѝ питаха: Вие нормален ли сте? Прелистваше книга, надявах се на повече. Поне да ме замери с нея. „А Вие?” – попитах младежа вдясно от мен.

„Не, хората са хора, те са много повече от животните... Но зависи, при Вас може и да не е така. Вие за животно ли се имате?”

„Да.”

„Ако така се самоопределяте, сигурно имате право. Аз обаче не съм животно, храня се като човек – само с растителна храна, обичам изкуство, трудя се, чета книги, вярвам в благородството и любовта.” Казвайки последното, младежът погледна към девойката. Проследих погледа му и видях, че тя му отвърна с усмивка.

„Аз пък ще си направя пържени яйца за вечеря, и ще ги изям без хляб, напук на вас двамата, така да знаете!” (Една моя колежка от работата беше възкликнала веднъж в знак на съгласие с мен, че трябва да ядем пържените яйца с хляб, защото това е сред дефиниращите принципи на човечността.)

„Моля?”

„Добре де, може и да изям половин филийка, ако остане мазнина за обиране.”

„Странен човек сте... Така де, странно животно.”

„Вие пък не сте странен, съвсем нормален сте си.” – казах му, имайки предвид всъщност да го обидя.

***

Открай време не обичам хората, но особено тези сред тях, които акцентират на нормалността си или на човешката си природа – те са най-неприятните. Предубеден съм може би, може би много дори, но съществата, които са склонни да се гордеят с човешката си природа и охотно я възвеличават, неизбежно я идеализират и изопачават. Те обикновено страдат от комплекс за хуманност, който по парадоксален начин ги прави безчовечни и тъпи, и комплекс за културност, който дава израз на недостатъци, които те нямаше да имат, ако не се бяха опитвали да скъсат, и то решително, с наивизма и примитивизма. Опитите пък да се възродят тези две, доколкото ги има, само подчертават колко безвъзвратно загубени са. Мисля си понякога дори, че бих предпочел рафинираната животинска природа на едно човешко протообщество пред тази на моите съвременници. Немалка част от хората такива, каквито съм ги виждал и продължавам да ги виждам, ме карат да не искам да бъда човек, или най-малкото да не искам да бъда „нормален”, „интегриран” и „пълноценен” член на обществото им.

Знаех, че няма смисъл да им обяснявам, че ценя животните повече само от част от хората, с които животът ми ме е срещал и среща по един или друг начин, и че заради тези хора, именнно заради тях, а не заради всички, искам да бъда животно поне малко от малко, поне декларативно, поне понякога, не защото наистина се считам за такова, а защото искам да се дистанцирам от онези, които охотно декларират противното и в същото време - или по скоро във време след това, вече излезли от контрола на самонаблюдението - доказват противното на това противно; че именно заради нещата, които навярно пише в книгата, която тази девойка прелиства, искам да бъда помиярът, пишещ и самоиздаващ книги за бирени мехурчета, които не чете никой, но най-вече тя, че именно заради онези хора, за които споменах, не вярвам в благородството и в любовта и ям яйцата без хляб.

Да, знаех, че няма смисъл да се опитвам да изразя нещата, които всъщност имах предвид. Както казва Джордж Бърнард Шоу, „най-големият проблем при комуникацията е заблудата, че комуникация е имало.”[1]

Излязох и закрачих, загледан в земята. Беше ми станало неприятно. Съзерцателният ми порив беше пресечен по безславен начин. Обикновено все така се получава, опитам ли се да общувам с непознати.

В съня си сам себе си гонех, аз бях Синистър. Вратите в съня ми, залостени, символизираха общуването, което вместо да ме отведе при другите, не ме допускаше до тях.

---

[1] „The single biggest problem in communication is the illusion that it has taken place.”

СТИХОИЗЛИЯНИЕ ТРЕТО

 

 

Накратко и по същество или нещо като епилог.

Истината е за лъжците, правдивите нямат истина.

 

 

 

 

Истината е за лъжците, правдивите нямат истина,

те са такива и със самите себе си и знаят,

че всяка „истина“ е тухла, чието истинско значение

е в това да се вмести между други,

да послужи по предназначение,

така че всички части да съвпаднат,

и винаги така се случва,

че сходни ли са, ще попаднат

в един и същи ред, на същата стена,

и винаги на своя дом – свой

за всяко Аз,

което виждат зад зида,

отвън навътре,

виждайки другиго,

поне в степента, в която

този друг не вижда в тях себе си,

най-малкото в смисъл,

че не е допускал дорипрез живота си скверната мисъл:

„Аз съм ти“.

И знаят, че всеки зид е различен,

макар отвън всички да си приличат

в това, че всеки е винаги чужд,

обърнат навън

(макар и с по-красивата

част от кирпича),

но неизменно не-свой

и не дори своеприличен.

Често живеят без дом, на улици,

обрамчващи постройките чужди от вси страни,

и задушават се, докато в града на лъже-правдивите скитат се,

защото вратите за тях, дори отворени,

са затворени;

за тях дори те, вратите,

са стени на затвора им,

изграден от стените на затворите –

чуждите.

Без дом, но видиш ли, тези улици

водят извън града, преминавайки в пътища,

а тези пътища вече не са оградени от зидове,

сиреч годни са за дишане, взиране, чуване,

годни за напускане, не само заплюване,

годни за прекрачването на банкета,

(ако въобще имат банкет,

като при градските улици)

в посока треви и скали, и дървета,

храсти, папрати, мочурища,

и все направо – по пътя без път!

(Само понякога леко встрани, може би,

нали,

колкото да се облекчат… )

„За първи път ми е, уж“, казват, уж учудено, в себе си –

то и друг няма

на кого да го кажат,

освен ято мушици де,

малко комари,

една мъничка мряна,

гущерче, излязло на припек,

е,

и шепа щурци, пеещи в зноя,

сякаш музиканти от свита,

погребващи краля си с почести

сред диви къпини и глог,

някакво пъргаво, многоного

и, разбира се, Бог –

но Той, така или иначе, това знае го –

и като го казват, усмихнато,

смръщват се:

„За пръв път

си тръгвам от всичко,

а има вкус

на завръщане.“

Истината е за лъжците,

няма истина за правдивите,

те имат само свободата

да изживеят, в студа и на мокро,

живота си кратък и често мъчителен,

да не прекъсват пътя си приживе,

и честта,

щом смъртта им ги срещне,

да са ѝ домакини те.

 

 

 

Слънчев Бряг, 04.05.2021-05.05.2021

 

 

 

СТИХОИЗЛИЯНИЕ ВТОРО

  

В посока, обратна на конвенциите...

Познавах един човек.

 

 

 

Познавах един човек,

не крадеше и не псуваше, 

преди години беше де,

но казвам:

човекът си добруваше,

и също – отнасяше се

добре с всички,

държеше се добре и с жените,

и с дамите,

които ловко разпознаваше

от първите,

по претенциите и драмите,

но най-вече по суетата:

по звука на обувките,

по ноктите на краката, 

по грима и преструвките; 

и с мъжете, забързани за работа,

понякога недовчесани,

облечени набързо и неглиже,

и с еквивалента на дамите: кавалерите

(принципно като другите мъже,

но с повече време и самочувствие,

и с по-малко грижи, но, разбира се,

не и откъм себеобгрижване),

но в не по-малка степен

с мушички и с паяци

(дори ако видеше,

примерно,

гадинка в чая си),

с кравите на село, с кокошките,

с ярета, овни и пръчове,

с неблаголиките нерези,

с коне, хвърлящи къчове,

с кучетата-мелези,

с въшките по овошките,

с бълхи и кърлежи,

даже стоножките,

искам да кажа – не само с котките

или с домашните порове,

тоест

зверчетата, годни за обич, не,

не само с миловидните и игривите,

а и с най-малко коткоподобните,

с най-неръкоприятните

и, бих казал, вонливите.

Вярваше, че хората са животни,

но вярваше и в обратното,

триединството за него значеше

да си животно, докато си още в утробата

(е, и малко след това),

все по човек приживе

(старец на двайсе,

свръхчовек на четиресе)

и божество в гроба,

е, малко преди него де,

тоест, тъкмо навреме,

за да достигнеш

безсмъртие.

Не обичаше парите,

не се стремеше към лукса,

не беше циничен,

считаше младостта за страдание,

чрез което да израснеш, не

като самоцел, а

един вид изпитание,

точно така, 

и като стана дума,

най-вече, всъщност,

вярваше в любовта,

да,

за него тя бе насъщност,

подобна на хляба,

но не толкова в плътта,

на която същият е символ,

(макар да харесваше плътта,

ако е добре оформена)

колкото в духа,

сиреч виното,

макар и да не пиеше много,

да,

даже почти никак

(ако и да изглеждаше пиян

понякога, най-вече когато

е замечтан

и когато е лято);

и заради тези неща

и някои други,

(като вярата в Бог,

но не и в църквата)

и практикуването на неща

не за слава, пари или признание,

(сиреч не от суета,

не по програма за образование,

не в творчески куррикулум,

не в клубове по интереси

(тоест групово)

(тоест където

би срещал и момичета,

(някои от които кокетки)

(не стига скоби и клаузи,

нароиха се и епитети!)... )

Та, да обобщим: не за аплаузи

правеше тези неща той

или от младежка сексуална корист,

а просто така –

от чисто съзидателен порив! –

което го правеше

да изглежда наивен,

неадекватен някак си,

кариерно неориентиран.

Евфемизмите, мисля си,

биха били „нетипичен“,

„с дефицит на прагматизъм“,

и, може би:

„житейски непродуктивен“.

Та, какво казвах,

че май се поотплеснах... 

Този човек не крадеше и не псуваше, 

само дето често се преструваше –

така се научи с времето,

понеже времето учи на дързост,

когато не пречупва –

преструваше се на нерафиниран

човек, бих казал, дори примитивен,

за да тества другите.

Не крадеше, но се покрадваше

покрай стоборите,

ако разбирате метафората,

за да краде кокошките

още в яйцата,

без, разбира се,

да става дума за кокошки изобщо

или яйца.

С други думи: научи се

да оставя душите открехнати

в ненавист или поне недоверие;

веднъж щом узна –

така се научи в течение

на своите откривателства

за човеците и света

(а, както знаем,

самото общуване

е почти невъзможно,

в смисъл на обмяна

на идеи и смисли,

освен в племена,

освен за практични,

полезни дела,

като лов и готвене,

дялане на кремък,

събиране на семена,

изработване на ремък,

нож и тетива;

невъзможно става

с появата на думите

„много“ и „малко“

и акцента на „аз“ и „ти“,

които водят до подмяна

на наивността с лукавство

и са, меко казано, отчуждаващи)...

Веднъж щом откри, че така,

чрез ненавистта,

душите най-искрено,

най-истински,

и най-лесно

се отварят,

се обучи най-ненадейно да влиза

в тях през тази врата,

за да търси, тършува,

в опит да намери човек,

в опит да разбере защо

на този срещу него, на „другия“,

му е тъй лесно да ранява

и тъй трудно да прощава.

Научи се да се храни с ненавистта,

и без тя да го прави сит,

да я поглъща с душата си,

да я складира тъдява,

в едно ъгълче от стомаха си,

близо до черния дроб,

а вечер, когато е тъмно,

(когато настъпва нощта),  

да я повръща пред Бог.

Така себе си отърваваше,

мислеше той, от токсините,

но дали отърваваше тях, другите,

ето в това

не бе никак сигурен. 

И все пак, дързък бе

и прощаваше,

защото дързостта му

така повеляваше:

не наранявай истински,

не като самоцел, а за да видиш

дали и този ще отвърне

или само ще се смръщи –

добрите нападат първи,

но почти никога

не отвръщат. 

Обичаше дръзко,

но и с дръзка наивност

и болката дръзко,

от всяка необич

ответна,

подобно кама,

проникваше рязко

през меката тъкан

дълбоко, дълбоко,

безстрастно

и често се спираше

едва във костта.

В началото не искаше

да изпитва хората,

не му беше присъщо,

не му беше в природата,

понеже вярваше, че и те,

както той,

прикриват красотата с неистини

(защото красотата е страшна,

изисква се сила неистова

и за да я поемеш,

и за да я разкриеш дори

(дори само пред себе си),

без да изпиташ вина,

както когато взимаш причастие,

или те пръскат със светена вода,

и да:

като казвам страшна е,

не страхотна имам предвид

и абсолютно нищо,

касаещо щастие;

като казвам „страшна“, не,

нямам предвид нищо друго,

имам предвид: ужасна е).

Та, казвах,

той вярваше, че и те

се правят на глупави,

за да не показват

колко мъдри са или

всъщност

за да не личи,

че измамни по външност

са дори усмивките им,

че бузите не от свян

стават розови,

че само разтеглят черти,

за да прикрият сериозност

и не от скромност свеждат очи.

С времето разбра,

че тези други не знаят

колко грозна е реалността,  

(освен може би някъде там

в сърцевината –

където те биха я счели за грозна,

а то е точно обратното),

и че красива само отвън

е винаги и само лъжата;

и че когато човек лъже себе си

става по-искрен и с другите,

но бъде ли искреността му

разобличена,

реагира с гняв или страх.

Подмолен

го наричаха, двуличен,

и други сродни обвинения,

и ето – той се научи,

че само дете

може да си позволи,

така излизаше, да,

да получи удовлетворение,

вместо да му се вмени вина

от това да бъде искрено в себе си

и в противоречие със света.

Странно, но именно

тази двуличност бе

нещо, което той,

бидейки дете,

не разбираше лесно,

поне не докрай.

Но когато накрая разбра,

че за да няма двуличие,

е нужна двойна лъжа,

реши да прилага коварство:

пак да ползва неистини,

нали, уж познатата риторика,

с лъжа и спрямо себе си,

и спрямо другите –

но по обърната методика:

осъзнато в първия случай,

а във втория – искрено.

Представете си, сякаш

сте наистина влюбени,

без да вярвате в любовта,

да се държите добре с другите,

без това да става от доброта,

понеже същата не е заслужена

и да сте състрадателни,

дори когато съзнателно

правите нужното

и справедливото,

в немалко случаи

като причинявате зло

на съзнателно зли души.

 

Апропо, в началото,

много млад още,

не разбираше и любовта

(докато не разбра,

че тя е всъщност измислица,

или по-скоро конвенция,

под която се разбират други неща):

всички уж са за нея готови,

но не винаги в сърцата си, не,

а най-вече когато са голи

нощем, така, насаме

(или сред нивата по пладне,

или след сутрешно кафе),

общо взето както им падне,

дори и в някой кенеф.

Но виж, на онова, другото

(същността),

не подхожда,

понеже е, видиш ли, сложно

да се избързва,

не спрямо нея по-осторожно,

отколкото към контрацепция

следва да се отнесем;

а и не винаги нужно е

за добро телесно сцепление,

макар и любовта да се ражда

най-често при съприкосновение

(чрез секреция на окситоцин)

или от желание за такова

(състояние, сродно със сплин).

За разлика от тялото на „любимия“,

което е нежно и приласкава,

онзи копнеж хем безплътен е,

хем, вместо да утолява,

убива и в двата смисъла:

създава неудобство,

желание за дискомфорт

в областта на душата,

депресивно безсмислие

и меланхолия,

че даже и по-лошо.

Любовта не се пришпорва,

тя не е магаре,

а психично разстройство,

най-малкото усложнение,

съпроводено с тревожност

и намалено умозрение.

Симптоматиката сложна е,

брак е консервативното лечение,

а прогнозата добра е, само ако,

е,

като при другото разстройство,

се пресече навреме

със оцет.

А любовта без корист към плът,

необвързана със стремежа към щастие,

а по-скоро с този към смърт –

в нея малцина взимат участие. 

 

Женски не привличаше погледи,

човекът не беше крадец

и в приласкаващите поздрави

не беше особено вещ

(поне не по начина

обичайния,

освен когато понякога,

попаднали в мрачините,

с искра от невидима свещ,

сърцата им озаряваше

дори на тях, жените

(подобно на църкви олтарите).

Не привличаше погледи принципно,

не защото беше в това

природно безсилен, в смисъл да

беше природно неоправдан

с тесни плещи, шкембе,

с ниско чело

и подобно самочувствие

или прекомерна свян,

а защото му изглеждаше смислено,

така се бе научил, 

старателно

да кара по-скоро понякога другите,

избирателно,

да го виждат така, 

да ги подканва към вторично разглеждане

на смисъла да изглеждаш добре,

да преодолеят комплекса за имане

на склонността си към суета,

за да види кой как го усеща,

с какви го вижда очи,

но

и за да подложи

и той тях, на свой ред, с коварство,

на бърз тест за сродни души.

Няколко години отне това тестване,

няколко години не вярваше на душата си,

но след толкова доказателства,

с омерзение прие резултатите: 

„Твърде сам съм,

за да продължавам нататък; 

може би съм имал грешна представа

и всъщност не търся човек“.

Имаше и вторични изводи,

примерно:

не само другите, като общество,

излезе, че не го одобряват,

но сякаш и самият живот,

и то недвусмислено.

Че животът не го одобрява,

беше доста логично,

всъщност

безмислостно ясно дори,

но се запита

с дръзкото си инакомислие:

„А мен, мене лично

и за живота,

и за всички, одобрени от раз,

за тези всичките личности,

така унесени в инерционен захлас,

така прехласнати по преките истини,

за тези с житейската власт,

за тези от секси елитите,

да, от всичките вас,

кой от вас ще попита,

без да влага голямо усилие,

без да търси риторична

уместност,

не, нека Аз,

нека сам със цялата власт,

присъща на всяко безсилие,

вместо вас, да питам сам себе си,

честно:

Да, разбира се. Ама бива ли,

ама иска ли питане?

Отлични сте

(но вече, разбира се,

с акурактно,

вещо настроено,

в такт с вашето,

порядъчно, адекватно

и лицеприятно

двуличие)."

Често казват,

и това е нещо,

широкосподеляно от елитите,

чиято елитарност

се определя

навярно,

напълно логично,

дори със сигурност

най-вече по тяхната

непобедимост по численост:

„Ако във всички други

виждаш проблем,

най-вероятно той е във теб.“

Но той не поддаваше,

не можеше,

отказваше,

не отстъпваше,

настояваше,

просто не искаше

да се примири. 

И повтаряше:

„Приличаме си все пак,

може би,

поне по това –

ще умрем и вие, и аз,

но не заради себе си,

а заради вас,

избирам да съм вечен.

Но преди това,

имам предвид,

да,

преди да настъпи смъртта,

за мен ще е чест

да дълбая с длетото

на собственото си

съществуване,

по малко, но

всеки ден –

основите

на всяко ваше пошло добруване, 

на всеки ваш фалшив

монумент.

И да търся различните.“

 

 

 

ЕПИЛОГ

 

 

 

Човекът все така не псуваше,

пак се отнасяше добре

с почти всички, 

макар и не

и наполовина така искрено,

макар и с жестове

с нарочно търсена

(току-виж

някой досети се)

двусмисленост.

 

Слънчев Бряг – София, май – юни 2021