В посока, обратна на конвенциите...
Познавах един човек.
Познавах един човек,
не крадеше и не псуваше,
преди години беше де,
но казвам:
човекът си добруваше,
и също – отнасяше се
добре с всички,
държеше се добре и с жените,
и с дамите,
които ловко разпознаваше
от първите,
по претенциите и драмите,
но най-вече по суетата:
по звука на обувките,
по ноктите на краката,
по грима и преструвките;
и с мъжете, забързани за работа,
понякога недовчесани,
облечени набързо и неглиже,
и с еквивалента на дамите:
кавалерите
(принципно като другите мъже,
но с повече време и самочувствие,
и с по-малко грижи, но, разбира
се,
не и откъм себеобгрижване),
но в не по-малка степен
с мушички и с паяци
(дори ако видеше,
примерно,
гадинка в чая си),
с кравите на село, с кокошките,
с ярета, овни и пръчове,
с неблаголиките нерези,
с коне, хвърлящи къчове,
с кучетата-мелези,
с въшките по овошките,
с бълхи и кърлежи,
даже стоножките,
искам да кажа – не само с котките
или с домашните порове,
тоест
зверчетата, годни за обич, не,
не само с миловидните и игривите,
а и с най-малко коткоподобните,
с най-неръкоприятните
и, бих казал, вонливите.
Вярваше, че хората са животни,
но вярваше и в обратното,
триединството за него значеше
да си животно, докато си още в
утробата
(е, и малко след това),
все по човек приживе
(старец на двайсе,
свръхчовек на четиресе)
и божество в гроба,
е, малко преди него де,
тоест, тъкмо навреме,
за да достигнеш
безсмъртие.
Не обичаше парите,
не се стремеше към лукса,
не беше циничен,
считаше младостта за страдание,
чрез което да израснеш, не
като самоцел, а
един вид изпитание,
точно така,
и като стана дума,
най-вече, всъщност,
вярваше в любовта,
да,
за него тя бе насъщност,
подобна на хляба,
но не толкова в плътта,
на която същият е символ,
(макар да харесваше плътта,
ако е добре оформена)
колкото в духа,
сиреч виното,
макар и да не пиеше много,
да,
даже почти никак
(ако и да изглеждаше пиян
понякога, най-вече когато
е замечтан
и когато е лято);
и заради тези неща
и някои други,
(като вярата в Бог,
но не и в църквата)
и практикуването на неща
не за слава, пари или признание,
(сиреч не от суета,
не по програма за образование,
не в творчески куррикулум,
не в клубове по интереси
(тоест групово)
(тоест където
би срещал и момичета,
(някои от които кокетки)
(не стига скоби и клаузи,
нароиха се и епитети!)... )
Та, да обобщим: не за аплаузи
правеше тези неща той
или от младежка сексуална корист,
а просто така –
от чисто съзидателен порив! –
което го правеше
да изглежда наивен,
неадекватен някак си,
кариерно неориентиран.
Евфемизмите, мисля си,
биха били „нетипичен“,
„с дефицит на прагматизъм“,
и, може би:
„житейски непродуктивен“.
Та, какво казвах,
че май се поотплеснах...
Този човек не крадеше и не
псуваше,
само дето често се преструваше –
така се научи с времето,
понеже времето учи на дързост,
когато не пречупва –
преструваше се на нерафиниран
човек, бих казал, дори примитивен,
за да тества другите.
Не крадеше, но се покрадваше
покрай стоборите,
ако разбирате метафората,
за да краде кокошките
още в яйцата,
без, разбира се,
да става дума за кокошки изобщо
или яйца.
С други думи: научи се
да оставя душите открехнати
в ненавист или поне недоверие;
веднъж щом узна –
така се научи в течение
на своите откривателства
за човеците и света
(а, както знаем,
самото общуване
е почти невъзможно,
в смисъл на обмяна
на идеи и смисли,
освен в племена,
освен за практични,
полезни дела,
като лов и готвене,
дялане на кремък,
събиране на семена,
изработване на ремък,
нож и тетива;
невъзможно става
с появата на думите
„много“ и „малко“
и акцента на „аз“ и „ти“,
които водят до подмяна
на наивността с лукавство
и са, меко казано, отчуждаващи)...
Веднъж щом откри, че така,
чрез ненавистта,
душите най-искрено,
най-истински,
и най-лесно
се отварят,
се обучи най-ненадейно да влиза
в тях през тази врата,
за да търси, тършува,
в опит да намери човек,
в опит да разбере защо
на този срещу него, на „другия“,
му е тъй лесно да ранява
и тъй трудно да прощава.
Научи се да се храни с ненавистта,
и без тя да го прави сит,
да я поглъща с душата си,
да я складира тъдява,
в едно ъгълче от стомаха си,
близо до черния дроб,
а вечер, когато е тъмно,
(когато настъпва нощта),
да я повръща пред Бог.
Така себе си отърваваше,
мислеше той, от токсините,
но дали отърваваше тях, другите,
ето в това
не бе никак сигурен.
И все пак, дързък бе
и прощаваше,
защото дързостта му
така повеляваше:
не наранявай истински,
не като самоцел, а за да видиш
дали и този ще отвърне
или само ще се смръщи –
добрите нападат първи,
но почти никога
не отвръщат.
Обичаше дръзко,
но и с дръзка наивност
и болката дръзко,
от всяка необич
ответна,
подобно кама,
проникваше рязко
през меката тъкан
дълбоко, дълбоко,
безстрастно
и често се спираше
едва във костта.
В началото не искаше
да изпитва хората,
не му беше присъщо,
не му беше в природата,
понеже вярваше, че и те,
както той,
прикриват красотата с неистини
(защото красотата е страшна,
изисква се сила неистова
и за да я поемеш,
и за да я разкриеш дори
(дори само пред себе си),
без да изпиташ вина,
както когато взимаш причастие,
или те пръскат със светена вода,
и да:
като казвам страшна е,
не страхотна имам предвид
и абсолютно нищо,
касаещо щастие;
като казвам „страшна“, не,
нямам предвид нищо друго,
имам предвид: ужасна е).
Та, казвах,
той вярваше, че и те
се правят на глупави,
за да не показват
колко мъдри са или
всъщност
за да не личи,
че измамни по външност
са дори усмивките им,
че бузите не от свян
стават розови,
че само разтеглят черти,
за да прикрият сериозност
и не от скромност свеждат очи.
С времето разбра,
че тези други не знаят
колко грозна е реалността,
(освен може би някъде там
в сърцевината –
където те биха я счели за грозна,
а то е точно обратното),
и че красива само отвън
е винаги и само лъжата;
и че когато човек лъже себе си
става по-искрен и с другите,
но бъде ли искреността му
разобличена,
реагира с гняв или страх.
Подмолен
го наричаха, двуличен,
и други сродни обвинения,
и ето – той се научи,
че само дете
може да си позволи,
така излизаше, да,
да получи удовлетворение,
вместо да му се вмени вина
от това да бъде искрено в себе си
и в противоречие със света.
Странно, но именно
тази двуличност бе
нещо, което той,
бидейки дете,
не разбираше лесно,
поне не докрай.
Но когато накрая разбра,
че за да няма двуличие,
е нужна двойна лъжа,
реши да прилага коварство:
пак да ползва неистини,
нали, уж познатата риторика,
с лъжа и спрямо себе си,
и спрямо другите –
но по обърната методика:
осъзнато в първия случай,
а във втория – искрено.
Представете си, сякаш
сте наистина влюбени,
без да вярвате в любовта,
да се държите добре с другите,
без това да става от доброта,
понеже същата не е заслужена
и да сте състрадателни,
дори когато съзнателно
правите нужното
и справедливото,
в немалко случаи
като причинявате зло
на съзнателно зли души.
Апропо, в началото,
много млад още,
не разбираше и любовта
(докато не разбра,
че тя е всъщност измислица,
или по-скоро конвенция,
под която се разбират други неща):
всички уж са за нея готови,
но не винаги в сърцата си, не,
а най-вече когато са голи
нощем, така, насаме
(или сред нивата по пладне,
или след сутрешно кафе),
общо взето както им падне,
дори и в някой кенеф.
Но виж, на онова, другото
(същността),
не подхожда,
понеже е, видиш ли, сложно
да се избързва,
не спрямо нея по-осторожно,
отколкото към контрацепция
следва да се отнесем;
а и не винаги нужно е
за добро телесно сцепление,
макар и любовта да се ражда
най-често при съприкосновение
(чрез секреция на окситоцин)
или от желание за такова
(състояние, сродно със сплин).
За разлика от тялото на „любимия“,
което е нежно и приласкава,
онзи копнеж хем безплътен е,
хем, вместо да утолява,
убива и в двата смисъла:
създава неудобство,
желание за дискомфорт
в областта на душата,
депресивно безсмислие
и меланхолия,
че даже и по-лошо.
Любовта не се пришпорва,
тя не е магаре,
а психично разстройство,
най-малкото усложнение,
съпроводено с тревожност
и намалено умозрение.
Симптоматиката сложна е,
брак е консервативното лечение,
а прогнозата добра е, само ако,
е,
като при другото разстройство,
се пресече навреме
със оцет.
А любовта без корист към плът,
необвързана със стремежа към
щастие,
а по-скоро с този към смърт –
в нея малцина взимат участие.
Женски не привличаше погледи,
човекът не беше крадец
и в приласкаващите поздрави
не беше особено вещ
(поне не по начина
обичайния,
освен когато понякога,
попаднали в мрачините,
с искра от невидима свещ,
сърцата им озаряваше
дори на тях, жените
(подобно на църкви олтарите).
Не привличаше погледи принципно,
не защото беше в това
природно безсилен, в смисъл да
беше природно неоправдан
с тесни плещи, шкембе,
с ниско чело
и подобно самочувствие
или прекомерна свян,
а защото му изглеждаше смислено,
така се бе научил,
старателно
да кара по-скоро понякога другите,
избирателно,
да го виждат така,
да ги подканва към вторично
разглеждане
на смисъла да изглеждаш добре,
да преодолеят комплекса за имане
на склонността си към суета,
за да види кой как го усеща,
с какви го вижда очи,
но
и за да подложи
и той тях, на свой ред, с
коварство,
на бърз тест за сродни души.
Няколко години отне това тестване,
няколко години не вярваше на
душата си,
но след толкова доказателства,
с омерзение прие резултатите:
„Твърде сам съм,
за да продължавам нататък;
може би съм имал грешна представа
и всъщност не търся човек“.
Имаше и вторични изводи,
примерно:
не само другите, като общество,
излезе, че не го одобряват,
но сякаш и самият живот,
и то недвусмислено.
Че животът не го одобрява,
беше доста логично,
всъщност
безмислостно ясно дори,
но се запита
с дръзкото си инакомислие:
„А мен, мене лично
и за живота,
и за всички, одобрени от раз,
за тези всичките личности,
така унесени в инерционен захлас,
така прехласнати по преките
истини,
за тези с житейската власт,
за тези от секси елитите,
да, от всичките вас,
кой от вас ще попита,
без да влага голямо усилие,
без да търси риторична
уместност,
не, нека Аз,
нека сам със цялата власт,
присъща на всяко безсилие,
вместо вас, да питам сам себе си,
честно:
Да, разбира се. Ама бива ли,
ама иска ли питане?
Отлични сте
(но вече, разбира се,
с акурактно,
вещо настроено,
в такт с вашето,
порядъчно, адекватно
и лицеприятно
двуличие)."
Често казват,
и това е нещо,
широкосподеляно от елитите,
чиято елитарност
се определя
навярно,
напълно логично,
дори със сигурност
най-вече по тяхната
непобедимост по численост:
„Ако във всички други
виждаш проблем,
най-вероятно той е във теб.“
Но той не поддаваше,
не можеше,
отказваше,
не отстъпваше,
настояваше,
просто не искаше
да се примири.
И повтаряше:
„Приличаме си все пак,
може би,
поне по това –
ще умрем и вие, и аз,
но не заради себе си,
а заради вас,
избирам да съм вечен.
Но преди това,
имам предвид,
да,
преди да настъпи смъртта,
за мен ще е чест
да дълбая с длетото
на собственото си
съществуване,
по малко, но
всеки ден –
основите
на всяко ваше пошло
добруване,
на всеки ваш фалшив
монумент.
И да търся различните.“
ЕПИЛОГ
Човекът все така не псуваше,
пак се отнасяше добре
с почти всички,
макар и не
и наполовина така искрено,
макар и с жестове
с нарочно търсена
(току-виж
някой досети се)
двусмисленост.
Слънчев Бряг – София, май – юни
2021
