За селото и за не-хората...
...и понеже не вярвам в любовта.
И понеже не
вярвам в любовта,
и понеже тая същата
се родее с лириката, с римата,
а римата, родеейки се с любовта
към звънливостта, естетиката, формата,
е куха, та дрънчи от кухота,
реших да възпея природата,
в съвсем свободен –
да не кажа изпуснат, стих –
в стих диво-бунтовен
(в друг, несвободен, не бих).
Но пък, ако е истински свободен,
следва стихът сам да реши.
Да му се бъркам не мога –
аз съм само автор, уви.
Вярно, че една колежка от работа,
(и бих казал, лична приятелка),
на име Мария, като прочете малко
от стиховете по-горе и по-долу, рече ми:
“Лелеее, какво вътрешно противоречие!”
(или нещо подобно, но пак в тоя смисъл.)
Но помоему, няма ли в едно произведение
противоречия, а само консистентна мисъл,
то просто не е – запомнете: не е! –
никак даже
добре написано.
Спомням си селото, в което бях
малък...
А да си малък в село е много
по-хубаво
от това да си малък в град, дори
градът
да е малък, а селото голямо.
Да си голям пък, дори да е в село,
а не в град,
не е като да си малък, макар и не
в село.
Дори да си голям в малък не-град
е по-лошо от това да си малък
в голямо не-село …
Та, в не-града, се запознах с
не-хората –
птици, гъби, треви,
торни бръмбари, червеи,
микроорганизми (страдах от обриви)
и прочее жива и полужива –
на редици пъплеща, хвърчаща,
с крачета тракаща, сновяща,
с крилца припърхваща, трептяща
тихо пееща, шептяща,
кротко мъркаща, крещяща,
гневно лаеща, скимтяща,
кукуригаща, ръмжаща,
бръмчаща и жужаща – твар.
Обикнах ги, и това не е лъжа –
искрен съм винаги, освен когато не
съм,
а когато не съм, това е само с
хората,
и то най-вече с тези в града…
Та, такова, тогава разбрах,
виждайки смисъл в очите,
в хоботчетата,
в антенките, в иглите,
в разните жила и пипала –
дори в жилата, да! –
че от уж висшите хора
има къде по-висши същества.
В барата край село имаше мрени,
доста безидейни при това –
поне откъм идеи за спасение от
нашите куки,
на които нанизвахме червеи по
дължина,
с лукавост и садизъм
(не докрай осъзнати от моя страна,
но за това по-натам).
Ставаха особено безидейни –
и това беше добре,
най-вече за котките,
ако първо хвърлехме кюспе.
Имаше и мухи и жабчета
без особена амбиция
да станат нещо повече.
„Без изгледи за успех
и кариерно развитие”,
както биха казали хората.
Ала ние бяхме още малки тогава,
не бяхме станали хора и се
радвахме
на други, далеч по-незначими неща
–
безгрижност и по детски наивно
щастие
в нелепо чистите, неузрели за
света сърца…
Та не забелязвахме липсата на
амбиция
у жабите, а у мухите я виждахме,
но не знаехме, че се нарича така.
Като във всяко общество,
имаше и пиявици
с ярки личностни качества
и изявена любов към ближния,
но и с някои порочни навици.
Мрените обаче късно го виждаха,
късно разбираха цената на
близостта,
и доста мъчително умираха
от несподелената целувка с тях.
Имаше коварство в сенките на
котките привечер,
в крилете на пеперудите – шум от
дантели.
А когато се блъскаха о лампите
ярки,
в тътена кротък на крилцата кафеви
откривах звука на копнежа безкраен
по изгрев среднощен, по ден без
предели.
Вслушвах се често и в паяковите
мрежи,
в благодатта им примирах,
отпусках се кротко връз тънките
нишки,
лежах, и вгледан в тавана,
притихнал във мрака,
потънал в безвремие,
кротко мечтаех
и неподвижно се люшках,
докато душата ми ритмично пулсираше.
(Или поне това си преставях.)
Винаги съм обичал тишината,
дори да не е обвита в тишина,
а в мрак. Може би странно е, но
да:
От мрака чувствам светлина.
В случай, че горното неясно е:
нищо не може по добре
от мрака и от самотата
да стори чуждото небиване –
поради необич, или поради
отсъствие,
в мрако-ярко, тихо-ненаситно,
само-убийствено, бого-съвместно
нетърпящо другиго себе-присъствие.
В градината пък имаше охлюви.
Научих, че сред тях има двуполови
сиреч, че всеки охлюв
може да бъде и мъж, и жена.
Актуално, и още как,
а казват бавни били.
Бавни, а?!
Как ще са бавни, щом са
изпреварили и времето,
и гепардите, и най-вече хората.
Няма ред за прогреса в природата.
(Казвам горното с малко ирония.)
Научих се да разбирам пък птиците,
докато четях учебника по биология.
Но не понеже в учебника пишеше.
Тоест пишеше, но за мембраните и
за осмозата,
и за някакви други неща,
от които от време на време
малко много ми идваше…
Та така,
по причина по-скоро на скуката,
не толкова от любов към науката,
(още по-малко към жена)
в песента птичата
вслушвах се,
и разбрах:
не, не пеят за любов
пернатите апологети.
Пеят за вкуса на мухите,
уговарят банкети
и танци във въздуха
(вид въздушни балети).
На слънцето радват се
след прохладните нощи.
Ту карат се, ядно крещят си,
ту каканижат, щом се попощят.
От хищници пазят се,
наставляват се. „Яжте!”
казват на малките. „Изяжте
стоножката!
Протеини има във всяко краче!
И мухата, мухата изяжте, не
оставяйте
недоядени
нито антенка, нито крилце!”
Имат думи за сянка на хищно
пернато,
за котка и за голям клюн,
различни за началото и средата на
лятото,
за слънчоглед и узряло грозде,
за носа и кърмата на ятото,
и много, много още,
включително
една едносрична думичка –
обща за всички видове –
за „неизлюпено яйце”.
Имат дори дума за „горест”
(лястовиците поне).
Често мисля за еукариотите
и си казвам: „Какъв малшанс,
че навремето бактериите
са били по-кооперативни от хората!
Едната се превърнала в ядро,
другата в лизозома,
третата там не знам си в какво –
толкова да не ги помня, я –
четвъртата в рибозома, примерно,
а петата в митохондрия …“
Човеци има отдавна, но досега
взаимопомощта най-вече има я
на клетъчно ниво; над него тя
става почти невидима
и изчезва по същество,
щом мащабът достигне
мащаба на общество
(е, зависи какво).
Утешавам се поне:
„Ако нямаше еукариоти,
нямаше да има също котки,
без котките пък – интернет.
Тоест, пак щяхме да сме обречени –
както
преди да не сме –
на общуване непосредствено,
на комуникация лице в лице.
Така де, клетка в клетка,
нали щяхме да сме
просто устроени,
простичко, да –
без органели и мозъци
дори без ядра.
А ако имаше снимки,
уловени от някой извънземен
учен нашественик, примерно,
щяха да са отделно приложени:
по-смислени,
може би малко сиви,
направени не за да бъдат изложени
(или пък точно затова!).
Просто по-малко фалшиви,
с по-малко престореност,
дори необмислени
(най-малкото от страна на
заснетите,
тоест, както би подхождало
на същества едноклетъчни... ).“
Имах един съученик, който веднъж
решил
да се отърве от рибките си
(имаше аквариум).
И какво, мислите, направил?
Каза, че ги пробол с карфица
преди да ги изхвърли в клозета.
Познавах и едно момче,
да го наречем Светльо,
което пък обичаше
да прерязва гърлата на мрените
бавно, с наслада, умишлено.
Странно ми беше, признавам си,
впечатлението силно бе,
в крайна сметка познавах ги,
не като да бяха изверги.
Но както и да е,
аз пък да си призная,
като бях съвсем малък,
да, съвсем малко дете,
имах един период, в който
обичах да тъпча мравки.
Не зная защо го правех,
но съвестта и до днес ме гризе.
Като пораснах, разбрах,
че животът е изпитание,
не в смисъла на възмездие,
на скрити душевни терзания
(това твърде лесно е),
а сами да изпитаме себе си,
да се научим да разпознаваме
дори в добрия човек лошото,
да покажем към злия емпатия,
към слабия – състрадание,
а към себе си, ако не антипатия,
то поне незаинтересованост.
Но да се върнем към не-хората:
„Животните нямат рефлексия.”
Поне това усвоихме в училище
(наред с другите комплекси, де).
Не, това не е венерическа болест…
болест може би, но поне
не венерическа, тоест –
нито знаят, че те са животни,
клетите,
нито знаят, че ние сме хора,
авто-апологетстващи.
Може би, като ме видят по потник,
котките казват си: „Вижте го тоя,
не спазва коткоприличие!
На куче дори не подхожда
да ходи без козина лете,
(сиреч, директно по кожа)…”
„А пък тези галоши –
току възмутено измяучат, –
не само не пасват на потника,
но и вонят на още нов каучук.”
Когато крава пие вода
и си вижда муцуната,
не си казва: „Това съм аз!”
(освен ако само го мисли,
но поне не го казва на глас).
Не си казва: „Пия вода,
следователно съществувам.”
Или: „Съществувам,
когато съм гладна,
или когато ближа сол,
или когато муча, и ме чуват.”
Или: „Съществувам,
за да ме доят,
заради месото,
заради кожата…”
Как да я обхване после терзание,
екзистенциална скръб
или философско колебание.
Как след това да се запита:
„Има ли смисъл животът ми?
Има ли талант в тези копита?
Защо бикът вечно ме дебне
и с порив особен налита?
Дали съм вечно предадена,
след като нося рога?
Нима нямам право на щастие,
да опитам и друг вид трева?
Гурме поне веднъж в месеца,
пакет с интернет, с роуминг,
бонус за плащане онлайн, СМС-и
и други модерни блага…
Не само кетъринг презрян
на фуражи, сено
(при това ланшно!)
и на кофи с вода,
и то невинаги прясна.
Колко още ще търпя?!”
(И освен всичко туй,
в обор с лоша локация,
подреден не по фън-шуй…)
Но кой знае, покрай някой
залък възсух, краедневен,
след един милион лета,
унесена във ропота си гневен,
току-виж, рече така:
„Нима ме имат за кокошка
или за някаква овца?!”
Това ще е първо-прозрението.
Човек се става с недоволство;
очовечава ни сравнението.
Често мисля си за гените,
но не защото искам
да дам път на своите
по посока на някоя невинна жена
(не се научих да харесвам
виновните).
Не, не е защото
искам да имам деца
(от раждане, несъгласувано с тях –
а то иначе няма как –
в света на децата на силните,
на успешните,
на красивите външно,
на филантропите
с изкуствена благост,
на кухомъдрите,
на меркантилните,
на самодоволните,
на ненаситните
за, най-вече, телесна радост
и щастие,
готови да заплатят
с това на вече нещастните –
бих искал да ги защитя).
Мисля си за гените в контекста
на рецесивността.
(Покрай дрозофилата се сещам,
известна като винена муха).
Мисля си дали сред гените
има и такъв за доброта
(не само в дрозофилския вид),
и чудя се дали се наследява
с приоритет, имам предвид
ако го притежава
само единият родител,
дали надделява
или е по-скоро рецесивен,
дали е с дух на победител
или свит и някак депресивен?
Питам се също
защо когато мъжка птица напусне
своите
и бъде приета другаде,
после, ако при своите съареалници
завърне се, стига да не е луднала
от страдания през странството,
или ако е луднала,
но по „правилния” начин –
бившите свои тачат я
(и най-вече женските)?
Не, не си измислям,
с цел да постигна алегория –
имаше го в учебника
по биология.
Ако е твърде различна обаче,
или различна по „грешния” начин,
няма да бъде уважавана,
ще бъде отблъсквана от всички,
тормозена и унижавана.
Питам се в този контекст,
ако си представим
не пътуване в друга посока,
а пътуване към самия себе си,
да, към свойта душа,
не с цел печалба,
не за образование,
а поради простата нужда
от себепознание
или от неспособност
за щастие –
нима нямаше да се случи същото
когато и ако се завърнем –
да не ни считат за равни,
а някъде ниско под себе си,
имам предвид, ако от странството
в своите собствени тайни,
дълбоки и страшни, и тъмни,
се върнехме не с излекувана съвест,
а странни и със зейнали рани,
и някак неприемливо тъжни?…
Възхищавах се на кучетата,
даже до ден днешен
им завиждам за начина,
по който, макар безсловесен,
изразяват си чувствата.
Да сте чували да казват за куче,
че е „муцуномер”,
(сиреч, че се преструва)?
Не, нали, и неслучайно.
Четириногите не са подмолни,
не си изръмжават тайно,
с тембър ехидно-коварен:
„Заври си го тоя салам…!”,
докато на глас лаят:
„Благодаря ти, че си се сетил,
знаеш ли колко съм гладен!
Моля, подай го насам!”
При хората сложно е,
понеже не си приличат,
поне не достатъчно.
При тях не можеш да знаеш
дали наистина те обичат,
или недостатъчно добре показват,
че не е напълно така.
Или просто имат нужда
от това, което имаш за тях,
или което нямаш,
но пак искаш да дадеш –
стига първото да не го знаят...
(Или имаш, но не щеш.
Не, със сигурност не –
не защото не можеш –
всъщност,
не е като да би ти нещо особено
коставало,
да не кажа, че дори имаш нужда
от мъничко поне добротворство, но
все пак предпочиташ да лъжеш.
Да, понеже знаеш,
или си поне убеден –
с чувство на превъзходство –
че те лъжат и те).
Животните също са различни,
и по характер, и по навици.
Гледаш ги – на точки почти всички,
или петна, или ивици,
с приблизително сходни по форма
крачета, нослета, ушички,
но няма ни една униформа,
която да изравнява две личности.
Все пак това разнообразие
на манталитет и на ценности,
което виждаме сред назе си,
не може да се вземе от нищото.
Колкото по-дълго е рамото
на лъча в посока лично развитие;
колкото ъгълът по-нееднакъв е,
толкова по-друг и различен си –
докато стигнеш до мястото,
след което говорим за личности.
(Но, разбира се, ясно е,
че с времето всяко „аз“ се мени –
или в посока към себе си
или в името на някое „ти“).
Като малък не обичах паяци в
банята,
(не че обичах тези по ъглите
или стената на спалнята),
а пред стоножките тръпнех от страх
–
онези сивите, дето дори светлината
се движи по-бавно от тях.
Но, ето че пораснах
и мога да твърдя, че
вече имам други,
по-смислени фобии.
Или по-достойни врагове.
Не ме притесняват
кърлежите,
голите охлюви,
хлебарките,
богомолките.
Сигурен съм, че дори
скорпионче да видя,
не бих се уплашил,
поне не много де, стига
да няма към мене
претенции
по повод пространство
или друго основателно искане.
Бих предпочел
кратко познанство –
без прегръдки
и ръкостискане.
Та, исках да кажа,
че ако можех да преосмисля,
отношението си
към живия свят,
да поправя грешки
и с тях
зле направени избори,
назад във времето
(с лека препратка
към това двусмислие –
но не цялото! –
от първия куплет,
да, съвсем в началото),
то май бих искал,
да, бих искал не
на момиче да кажа,
че има красив врат
(така де – „шия”),
или, че има нежни ръце,
или, че косата ѝ
е подобна на свила,
или, че глади добре,
че готви вкусно,
или, че мирише на гюл, а на мед
са ѝ с вкус устните.
Или, че има красив тен.
(Или, че сърцето ми помпа кръв
по-бързо, щом е край мен).
Не.
Щях вместо това
да предпочета
да пролая,
да промяуча,
ако ще
многозначително
да промуча.
Да се науча, с други думи,
да казвам неща
хем по-смислени,
хем без да говоря.
След това да замълча
и да продължа мислено.
А след това,
вече с тъга –
и после още веднъж –
да повторя.
Щях на куче да стана
най-добрият сподвижник,
на котка да стана приятел,
без страх и с безразличие
към нейното собствено
и към пословичното двуличие,
приписвано ѝ като особеност.
На мравка пък,
от мен стъпкана,
макар и неволно,
да кажа щях,
с искрена болка,
най-спонтанното свое
„Обичам те!”.
София, септември 2019
