Наплюха ме в лицето

Много пъти са се гаврили с мен и казаното в заглавието е било вярно в преносния смисъл, но ето че за пръв път ми се случи и в действителност. 

Някакъв чичак - неадекватен, озлобен, пиян, най-вероятно съвместяващ в личността си и трите характеристики в точно този момент - едва ли не ми налетя на бой преди малко в Слънчев Бряг, защото съм пляскал и тропал на едно малко куче, понеже същото тръгна гневно да ме лае и да се спуска. 

В първия момент реших, че се кара на кучето и че него заплашва да удари, за да ми помогне да се отърва от него, но не, оказа се, че на мен викал и мен заплашвал. 

И като реши да ми се нахвърли, се доближи дотолкова, че голяма капка слюнка се отдели от отверстието, служещо му за уста, и устремно, с инерция, достатъчна, за да не я сломи овреме силата на вертикалната гравитация, се отправи към лицето ми, на което в този миг все още трябва да е била изписана изненадата от неочакваната атака. 

За няколко мига се поколебах дали да не го нападна аз на свой ред, и то истински. Бързо прецених, че няколко силни блъсъка биха били достатъчни, за да го съборят по гръб и да му нанесат сериозни поражения, особено какъвто е гламав и неадекватен. Но не го направих, даже за ирония, когато реших да го конфронтирам, по навик му заговорих на "Вие," като на непознат, и което е по-нелепото в случая - като на човек. 

Зададох му настойчиво няколко въпроса - всъщност два, но започнах да ги повтарям, за да установя кой е, а именно: дали работи в кафенето, пред което стоеше, и дали кучето е негово. Той се смути, не отговори нищо конкретно, наместо това махна с ръка, все едно изведнъж му се отщя да се занимава с глупости, и се направи твърде зает с това да продължи някакъв разговор по телефона (имаше блутут слушалки в ушите), като "за целта" се извърна и отдалечи. 

Точно такова малко куче ме е хапало като малък. Никога не съм бил ОК с това да си бия инжекции против бяс и тетанус, така че неслучайно реших да го задържа далеч от себе си. 

А това леке е сигурно първият човекоподобен, който ме наплюва в буквалния смисъл в живота ми, и това ми се случи в разгара на епидемия от зараза, която се пренася по въздушно капков път, в курортен комплекс, който по това време от годината и по това време от денонощието е пуст като военна база на държава, загубила в ядрена война. 

Слънчев Бряг, 9.11.2020

Принизвинение

Хората често се извиняват доста охотно и настойчиво, когато няма за какво. Има ли за какво обаче да се извинят, много от тези същите запазват горделиво, дори сръдливо, мълчание. Да се извиниш за нещо, за което на практика нямаш вина, което е извън контрола ти, и за което съответно не носиш значима или каквато и да е отговорност, ти придава благородния облик на човек, който едва ли не в Иисусов стил обвинява себе си за грешките на другите или за неконтролируемите сили на природата, докато във втория случай извинението се усеща като унизително самопризнание. Или само самопризнание - самопризнанията по принцип се изживяват като нещо унизително и/или принизяващо. 

Слънчев бряг, 09.09.2020

Общуването, ако се изпълнява правилно

Общуването е в най-добрия (и най-честия) случай безполезен акт - понеже не се изпълнява правилно. Ако се изпълнява правилно, води до отдалечаване и разрив.

Слънчев бряг, 07.09.2020

Големият БГ писател вече и с награда за най-добра кулинарна книга

Ако историята, която следва, по някакъв начин ви напомня за лица и събития от действителността, кажете си: "Баси, т'ва е невъзможно!"

А историята е кратка:

Има един чичо в родната литературна естрада,
дето напише ли нещо, му се връчва награда.

Този месец стихове, след още два - роман,
уж писател, пък харесван
по не-писателски разбран.

Таз година се пробва и в кулинарията,
написа "Канела в боба, мента в туршията."
И разбира се, получи награда
за най-добра кулинарна бумага.

Аз не готвя
(и как, то от'де време
от толко' усилно творене)
призна писателят с престорена скромност
(както винаги),
но реших да се пробвам.

"Журито май-май кара само на скара",
възмутено си рече една леличка (Мара),
дaже ѝ се прииска да извика: "Ей, вие, гастроциници,
да не ядете само суджуци и кървавици!"

Но не посмя, защото в този миг се извисиха
аплодисментите на множество лоялни БГ читатели
(сред които група пловдивски мастии
и една плевенска пача)
или достатъчно слепи, или достатъчно гладни,
или достатъчно свикнали на псевдописатели,
за да преглътнат
и това.

Ta така.

Гола жена на червен фон

Гола жена и съд с цветя на червен фон -
рисунка, създадена с ArtRage 2.6.0 Starter

Гълъбово, 16.06.2020

Защо съм против кариерното "развитие" - или защо поставям думата "развитие" в кавички

Накратко: защото подменя дейността, което се предполага, че ти е призвание или ти доставя удоволствие и удовлетворение, с друга, за която не важат тези две неща.

Ако си преводач примерно (примерът не е произволно избран), то се предполага, че работиш като такъв не случайно (защото не си бил добър по математика, а по немски, и от всички филологии са те приели точно в тази, пък то с филология нали какво друго да стане човек освен "най-лесното": преводач), а защото тази дейност ти носи удовлетворение и за теб тя е начин да вложиш креативната си енергия. Не защото ти трябват пари. Това би трябвало да е една от елементарните разлики между преводача и оператора на бензиноколонка или касиера в магазин. Ако обаче ти предложат да станеш редактор за (малко) повече пари, това ОК ли е? Ето тук явно се получава разминаването между мен и повечето други хора. За мен не би било ОК. Защото да си редактор не е като да си преводач. Да си анализатор на качеството не е като да си анализатор. Да си отговорен редактор на медия не е като да си журналист, макар и връзка и в трите изброени случаи да има.

Анализът на качеството и управлението на проект са дейности, които обикновено принципно се различават в същността си (съответно и в набора качества, наличието на които изискват с приоритет) от тези, спрямо които се предполага, че се явяват като повишение/ъпгрейд.

Аз съм бил не само преводач, но и редактор, знам какво е, и не бих го правил дори за доста повече пари, камо ли за само малко отгоре.

Артист, който работи, защото обича да участва в представления, би ли станал продуцент, когато забогатее, вместо да продължи да се превъплъщава в роли? Лекар, който обича да спасява животи да помага на други хора - колкото и банално да звучи - би ли станал директор на болница? Художник би ли станал управител на галерия вместо да рисува? Защо преводачът следва да превърне живота си в ад, като се рови в неразбориите на хора, които често влагат много по-малко старание от него навремето, и като поправя грешки, които никога не е допускал дори като начинаещ преводач?

И не, горните аналогии не са преувеличени и ненамясто. Поне не за мен.

Само веднъж са ме повишавали на работа. Не след дълго реших, че не ми харесва и поисках понижение.

Единственият проблем е, че почти всички работодатели, криво разбирайки производителността и добавената стойност, по подразбиране плащат на мениджърите повече отколкото на служителите, незаемащи мениджърски позиции, дори тези служители да са по-способни, да произвеждат повече и да добавят повече стойност към дейността на компанията. Опираме тогава до това човек готов ли е - и ако да, доколко - да продаде дейността, която обича, за пари, с които да увеличи покупателната си способност във времето, в което не я упражнява.

Ако един служител работи много и добре, с което на практика има производителността на двама, нека му се плаща за двама вместо да му се предлага повишение в длъжност. Повишението на заплатата не бива да е обвързано с повишение в длъжност, защото просто не е честно.

Да не говорим, че в доста фирми да станеш мениджър прилича на пенсиониране - с тази разлика, че понеже е в трудова възраст и се води работа, започваш да взимаш повече пари вместо по-малко. Но пък много хора търсят точно това: Когато даваш, да е по-малко, когато взимаш, да е повече. Тези пък, които решават, че искат да са на по-висока длъжност заради престижа да са мениджъри на нещо, на каквото и да е, щото така току виж както се казва едва ли не ще им порасне нещо на гъза, тях няма да ги коментирам дори с дума повече от това.

Разбира се, оставям на страна случаите, в които хората са с изявени лидерски качества и ги мотивира желанието да развиват истински полезна дейност, като създават работни места за щастливи служители.

Гълъбово, 15.06.2020

Поетични конкурси - мнение

Преди вечер реших да разгледам обявленията за литературни конкурси за поезия в България. Всички конкурси, на които попаднах, бяха дискриминиращи по един или друг начин. Нещата, чрез които потенциалните участници биваха пресявани, т.е. ограничавани, включваха:

I. Горна възрастова граница - мога да разбера, ако младежки конкурс има ограничение до 18, но не разбирам ограничения от типа до 25 или до 35 години - в смисъл, нещо прищраква в мозъка на човек веднъж когато е на 18, после още веднъж, когато стане на 25 (и на 25 години и два месеца, изчислени спрямо решаващата дата, той вече не е същият!), и за пореден път, когато стане на 35 ли? След това спира ли да щрака вече мозъкът на човек, или просто спира да има значение?

Донякъде разбирам какво може да се случи между 18тата и 25тата година на човек, но какво значи 35 години? На 35 човек не е млад в смисъл на недооформена личност, така де, поне не би трябвало да е. Тогава? И понеже никъде не срещнах изискване за долна възрастова граница, това ме навежда на мисълта, че горната възрастова граница има за цел да изключи тези, дето или вече са интелектуално амортизирали, или твърде късно са се сетили да пишат и съответно е късно да се вкарат в PR машинката за родни литературни имена. Това с пълна сила важи и за прозата, между другото, сочат категорично впечатленията ми.

II. Максимален обем - едно стихотворение, т.е. произведение, предполагащо най-висока степен на свобода, следва да не е по-дълго отколкото "трябва," т.е. 30 реда или 3 машинописни страници (защото така са преценили чичо или леля, които много разбират, защото са издали по няколко стихосбирки, да речем, или защото са спечелили награди, подобни на тези, за които се играе, или защото просто такива стандарти са им известни от допира им със запада). Едно от най-добрите ми стихотворения е над 500 стиха, което е доста повече от 10 машинописни страници - значи какво, в кофата вместо редом с другите?

III. Стихотворението трябва да има тема! - Ами да, защото наградите носят имена на хора, писали в определена сфера, а те - имената на наградите - са по важни от нас, обикновените съвременни хора, които само биха могли да следват стъпките на тези титанични величия и да кръжат около въображаемите им бронзови глави като ореол от мушици. Апропо, същото това мое стихотворение, което дадох за пример по-горе, е основно за мушици и прочие нечовешки твари - още една причина да влезе в кофата?

IV. Авторът трябва да има издадена стихосбирка през последните примерно две години - тука човек трябва просто мълчаливо да си разплете чорапите, щото с чичо и леля не се спори.

А талантът и идеите, оригиналността? Минимален праг за тях? Добре, че поне те не са от критично значение - иначе щеше наистина да станат твърде много и твърде неизпълними условията.

Гълъбово, 10.06.2020

Пламъците му се усмихваха

В съня ми на 24ти срещу 25ти май сънувах, че се опитвам да довърша стихотворение от два стиха, което ми беше внушено (т.е. в съня си сякаш получих наготово). След няколко опита май така и не достигнах до нещо, от което да съм (достатъчно) доволен. Първите два стиха гласяха (нещо като):

Геената го чакаше с отворена уста;
пламъците му се усмихваха ...

На следващия ден помислих и реших, че може би бих добавил "през мрака:"

Геената го чакаше с отворена уста;
пламъците му се усмихваха
[през мрака].

В съня си асоциирах пламъците със зъбите в тази въображаема уста.

Гълъбово, 24-25.05.2020

Портрет на жена - сангвин и черно

Портрет на жена (без модел) - молив за
скициране цвят сангвин и черен тънкописец

Споделяне

Искаш да споделиш на някого, че не се чувстваш добре, никак дори, ама никак, и че светът ти тежи, все едно е само твой и на никого другиго, и че си както според логиката на тази самота сам, така и според силата ѝ безутешен, макар и да знаеш, че и спрямо множеството на човеците, което те превръща в единствен, и спрямо големината на мъката, поместена вътре в теб, си незначителен до степен сякаш не съществуваш за друга цел освен да си виртуален преносител на тази същата (по аналогия с живота, който съществува само заради това да е преносител сам на самия себе си), която всъщност е разположена някъде другаде, вън от теб, като във виртуален, абстрактен облак, към който имаш ексклузивен достъп и безсрочен абонамент, в нещо като космическа централа на екзистенциалната и прочие скръб и отчаянието, понеже е твърде голяма, за да се вмести вътре в изтерзаното ти Аз, дори когато е написано с главна буква, която, бидейки главна, заема повече пространство от малката, дори когато тази е написана върху двуизмерна плоскост, камо ли в четирите измерения на душата ти, но пък какво значение има как е написано "А"-то, ако го четеш само ти, който си го написал, защото когато го четеш или мислиш сам и единствено ти, в преставите ти на автор голямото "А" си остава малко също като малкото, ако не и по-малко, но както и да е, та решаваш, примерно, да пишеш (по интернет) на "някого другиго", каквито има много (понеже спрямо "Аз"-а ти всеки друг е "някой друг"), за да споделиш, щото уж казват, че споделената мъка е половин мъка, но понеже не може да почнеш просто така, като напишеш "Аз", особено ако не си му писал скоро, а последно когато си му честитил рождения ден, почваш отдалече, с едно стъписващо "Здравей!", или с ужасяващото "Как си?", и го подкачаш с някой словесен апел под формата на шега, той пък взема, че ти отвръща, и какво друго да направи, ако ти е поне малко приятел или недай си боже да иска да общува с теб въпреки това, и разговорът става несериозен, сякаш просто запълвате с него някак пространството, нелепо отворило се след нелепото "Здравей!" или онова другото, което не искам да напиша пак, с каквото ви попадне, а отпосле пък не върви - никак даже - съвсем да променяш посоката, току развалиш нещата още повече, и така, след няколко разменени празнословия, всеки си затваря прозорчето, той се пита защо си решил да му пишеш, само за да го занимаваш с глупости, а ти се чудиш наистина ли си бил толкова наивен да мислиш, че има смисъл да говориш за тези неща, които те мъчат, и то току така, изотникъде ... И отново се уверяваш, за предпоследен път - макар всеки път да го чувстваш като дошъл след последния - че не можеш да измамиш несподелимостта, а опитът да го направиш, вместо да я разполови, прави мъката ти двойна.

В своята непоносима цялост, несподелен, светът принадлежи на всеки, който изпитва мъка, скръб или терзание.

Гълъбово, седм. на 20-24.04.2020

Клончето

И ето го, клончето, точно на мястото където бих очаквал да го видя, или пък може би не, може би не бих, да, може би точно там, където не бих очаквал да го видя, но където въпреки това то напук на мен си лежи, и ето че, мислейки за това, че всъщност мястото му е там, и че то само ми прави напук като лежи точно тук, не осъзнавам как съм се взрял в него, (или не – напротив, осъзнал съм, след като го казвам) и всъщност, вместо да мисля за клончето, бидейки взрян в него, всъщност по-скоро мисля за състоянието си на вклончевзряност, в което клончето с подлост, подобаваща на клон, ме въвлече сякаш през портал или порта, или може би не, може би това беше до момента, в който не почнах да мисля за мъртвото врабче, което видях малко преди това, по рано днес, или пък беше преди няколко дни, освен ако не беше нощес, но тъй или инак, ето че, преминал през порта с форма на клонче, преминах и през врата с форма на врабче, и ето ме въвлечен в мисли за смъртта на тварите хвърчащи, лазещи, пълзящи, за смъртта на ангели, гекони, водни кончета, и покрай тях за преходността на тварите, във врабчета вмислени и взряни в мъртви клончета, и за това колко хубав край е направена смъртта да бъде на живот поне до края си безкраен, до онзи край, чрез който се възражда, от мъка изтъкан, от похот и гняв, от безумство и жажда, и ето че вече не виждам клонче, въпреки че съм все още втренчен в него, но в мига, когато разбирам това, отново го виждам, и клончепортата хлопва (зад мен!), и се стряскам понеже разбирам, да, осъзнавам, че съм изглеждал клончеобсебен – не преувеличавам – не само на себе си в този момент, но и на някого другиго (а защо не на всеки друг!), и в този момент, и във всички тези преди него, които сега убягват на съзнанието ми (или поне така ми се струва в паниката ми) обратно назад до самото началото на клончесъзерцанието ми, и че този някой друг, за разлика от този, в когото е вренчен (т.е. мене), е бил втренчен и с ума си в него (да, в мен), през цялото време...

Инфлуенсър

(в текста, който следва, има опит за житейско позициониране)

Преди два дни си викам: Що не взема да стана инфлуенсър - това занятие май набира популярност, макар за чуждицата да знам неотдавна, сметнато в човешки години (отдавам го на бавния си браузър). Пък и е по-престижно от редица други, които са даже по-популярни, и то даже от по-отдавна. Не е нужно нито капиталовложение, нито талант или особено умение. Трябва просто да се науча да бъда себе си такъв, какъвто бих се харесал на най-голям брой други хора. Вярно, после ще трябва да се науча и да внушавам на тези хора какво да правят*, дори когато мисля, че е грешно, и да ги карам да ми подражават, дори когато зная, че е смешно, но си има и добрите страни: Ще бъда гост в сутрешни блокове, в които усмихнати водещи ще ме разпитват за мечтите ми, за спомените ми от детството, за преживяванията, превърнали ме в личността, която съм днес, за това какво мисля за това-онова по принцип и в частност, и други подобни неща. Вярно, ще трябва да не спирам да лъжа, за да съм позитивен и да вдъхновявам, но лъжата ще е поносима цена за правото да бъда чут, нали. Налье?

*като да си купуват разни неща

Гълъбово, 19.03.2020